Днес в студиото е Иван Попов – Иво от Hellion Stone. Поводът е 10 години от създаването на групата и концертът им на 13 март в Mixtape 5, който е и много повече – рожден ден на една цяла общност от приятели и музиканти. С Иво си говорим за това защо Hellion Stone никога не са имали фиксирана визия или жанрова рамка, защо не обичат дългосрочни планове. За експеримента като естествено състояние, за текстовете, които често не са лична изповед, а въображаеми ситуации. Говорим и за това какво значи да си фронтмен — не като роля, а като способност да обуздаеш и споделиш с публиката енергията си, каквато и да е тя.
Концертът по случай 10 дни на Hellion Stone ще бъде на 13 март в Mixtape 5, Side A. Какво ще се случва?
Ще се случва каквото се случва обикновено, но и много повече от това, което се случва обикновено. Генерално концепцията е да съберем общността и да си направим купона за рождения ден на групата. Поканили сме много яки хора – музиканти, с които сме работили през годините, които са певци, китаристи, барабанисти, басисти. Ще си посвирим заедно и ще накарам публиката да пее пак. Все повече карам публиката да пее, защото тя за какво е там? Да свърши някаква работа като е дошла! И така, мислим да е весело, готино и приятно.
Има ли нещо, което ще правите за първи път, което не сте правили преди на концерт?
Да, има поне две неща. Те постепенно излизат като сингли с клипове, но не сме ги свирили на живо никога, така че бонус, new stuff.
С какво чувство очакваш и ти се иска хора да си тръгнат в този концерт?
Може да не си тръгват. Ако им се стои ние ще сме там. Аз не напразно наричам това място community, защото това не са някакви случайни хора, които са дошли на някакъв случаен концерт. България не е много голяма откъм музикален пазар в общи линии, познаваме се и с другите банди, и с публиката. Винаги има нови хора, но правим 10 години т.е. някакви хора им виждаме физиономиите от едно десетилетие и искам да си тръгнат с микс от това, че са били на нашия концерт, което обикновено е приятно, I hope, поне за нас е и това, че са били на рожден ден и било готино, и весело, и приятно.
Кажи ми кои са специалните гости и как ги избрахте?
В общи линии Projector Plus и не само – готини хора от най-симпатичните български банди основно, с които сме свирли и до сега, но има и такива, с които не сме свирли. Изненада. Следете каналите и ще има информация по въпроса.
Като погледнеш назад тези последни 10 години за Hellion Stone има ли някаква повратна точка в историята на групата и за теб като човек?
Като човек, не знам. Още от създаването на бандата е по-различно отколкото е било преди това, поне при мен, защото съм посвирвал и попявал някакви неща, но по-скоро ей така между другото и с Hellion Stone наистина нещата станаха малко по-съществени, сериозни, смислени, плътни. Доста съм уверен в това твърдение, защото правим 10 години. Иначе имаме много важни и готини landmarks и milestones през цялото това пътъшествие, което сме имали досега. Те обикновено са някакви малки смешни случки, някакви готини истории с други групи, докато сме пътували по турнета. Например, кацаме в Лондон да свирим в The Underworld, което е емблематичен клуб, там са свирили световни звезди. С кацането Пангев става и се оглежда, а ние сме вече развълнувани и казва „Ох, как ми се ходи в Пловдив“ и ние го питаме „Защо, бе, Пангев, ние сме в Лондон, ще свирим?“ и той казва „Защото ми се ядат дюнери от там“. Ей такива неща общо взето 10 години. И всичките са важни, защото осмислят цялото нещо.
Промени ли се виждането ти за това, какво е Hellion Stone, като група от първите репетиции до сега с това, което си представял и това, че е групата и това, което е…
Не съм сигурен дали съм имал виждане какво е групата, защото групата винаги е това, което сме ние и ако ние сме се променяли, тя се е променяла с нас. Не е имало някаква дефинирана рамка, в която да се впишем и за това ни е много трудно да си определим стила и обикновено като прочетеш някакви статии или споменавания на български, на английски, всичките са някакъв хаос от ключови думи. Там има груув метал, алтернатив рок, три реда рандъм неща и това е някакъв SEO булшит. На нас ни е все тая какъв е стила, важното е хората да му се кефят и най-вече на нас да ни е приятно да го създаваме и да го свирим.
Не, не мисля, че ми се е променила визията, защото съм нямал визия, но мисля, че доста консистентно се движим в общи линии през годините и то не е целенасочено т.е. не сме си казали, искаме да бъдем такива и са оп, тук леко се отклоняваме дай се върнем не, мисля, че по-скоро…
Експериментирате?
Експериментираме, но ние сме много различни всеки един от нас спрямо от останалите и някакси винаги се балансираме енергийно и като вайб и посока и настроение и така т.н. Това ни е приятното и готиното, че сме много различни и това е много хубаво защото води и до по-интересна музика.
Кой текст, който си писал, днес ти звучи по-различно?
Всички. Всички ми звучат различно. Аз мисля, че съм много различен от стандартните музиканти и текстописци и създатели на музика и фронтмени. Не по-хубав и по-талантлив, но по-различен, защото обикновенно това, което чувам от интервюта или си говоря с други хора, те имат някакви вътрешни течения на мисълта, на настроения, има някакви вътрешни демони, които борят и на сцената, и докато пишат музика, и така се изразяват. При мен няма нищо от тези неща. Просто ми е яко и ми е интересно и много често, ако напиша музика, която звучи емоционално в личен план не е нещо, което аз съм почувствал или съм преживял, а по-скоро си представям ситуации. Не е нещо, което аз искам да изразя, защото много ми е натежало лично, по-скоро си представям ситуация, в която това би било нещо важно. Като изключим някакви политически обвързани текстове. Аз така пиша текстовете, че няма как да разбереш за какво е текстът, но има едно парче Wholesome. То се променя с времето, защото Wholesome е писан по повод 100 дни от началото на протестите срещу ГЕРБ преди 200 милиарда века, когато Цариградско беше затворено непрекъснато и после падна властта. Не си личи по текста естествено, но след това направихме клип на това парче много години след като беше създадено. Клипа е анимационен на Диана Нанева, която прави целия ни арт и е вдъхновен от Путин. В него има една мечка, която прави гадни неща и някакви там други създания, които страдат накрая набиват мечката и я затварят в една матриошка. Така че, да, тези неща се променят с времето, защото са толкова абстрактни и неконкретни, че вършат работа и за други такива казуси в човешката история. Така че може след няколко години да може да се отнесе към някакъв друг случай.
Бонуса на това да не пишеш книга, а да пишеш песен е, че като пишеш книга, трябва да е нещо комплексно, дългосрочно голямо и мащабно, а ако пишеш песен, може просто Ванката да ми изсвири риф или някой друг нещо да дрънне и аз да кажа „А, това ми звучи като да искам да емигрирам и да убия 20 души“. Не искам!, но просто нещо може да ми зазвучи, като някако настроение и да си кажа: „Това бих го сложил примерно във филм, където има еди какво си, хора изпитват някакви чувства или правят нещо“. Тези дни пускаме още един сингъл – Sleep Now, и там припева е „Study more and you can murder without consequences.“ Съответно, не се отнася до история от личния ми живот, но има някакво странно нещо в главата ми, което се е родило конкретно за тази песен. Не е нещо, което по принцип си мисля и е много готино, забавно, приятно е, свободно е да може да си измислиш случайно нещо за това, че някой свирил сол вместо до-диез.
Ако можеш да напишеш песен, за който и да е филм, какъв би бил той?
Тотално бих писал песни за всякакви филми. Бих писал и песен за реклама, бих писал песни и за филми. Не защото нещо ми е много конкретно на сърце, просто защото е готино. Това е някакъв допълнителен инструмент, с който да изразиш каквото искаш да изразиш. И музиката много променя всичко. Ако гледаш документален филм за акули, има някаква приятна, нежна музичка на заден фон и някой ти говори: „Акулата е със средна подължителност на живота…тя съществува от 400 милиона години, не са се променяли еволюционно, защото дъра дъра…“ и през това време някаква акула плува към камерата. В същото време сменяш музиката на някаква creepy, тегава, „Jaws“ музика, и изведнъж същия кадър, в който акулата бавничко си плува към камерата с озвучаване тъ-тъ-тъ, те кара да искаш да се гръмнеш от напрежение. Това е абсолютно същото видео, музиката супер много променя нещата и ако имаш опцията да напишеш музика за филм, а не филма просто да ползва каквото им се струва подходящо е по-яко. Така че да, бих…
Какво за теб е да бъдеш фронтмен? Повече ли е това да пееш и да си най-отпред на сцената?
Не знам, аз не съм бил друго, за да ти кажа какво е, защото не съм музикант. Готино е от една страна, защото можеш да се движиш спокойно и да импровизираш. Като си с инструмент си малко вързан към нещо конкретно. Аз съм правил всякакви глупости. Боля ме кръста веднъж във Варна, лежах на земята и пях две песни. Изглеждаше все едно е нарочно, и е интересно – някакъв ефект, някакъв пърформанс на сцената, но всъщност ме болеше кръста. И можеш да си го позволиш. Готиното на това да си фронтмен е че можеш да зададеш тона на комуникацията и начинът, в който бандата си говори с публиката и изобщо това, което излъчваш като енергия, настроение и т.н. И не мисля, че пак е в някакви рамки или има някакви параметри, които се опитвам да спазвам, просто сме си себе си. Много ми е естествено, органично да няма някакъв сценарий. Никога не сме имали.
Освен това, какво значи някой да бъде добър фронтмен? Примерно Björk ако излезе на сцената, се държи по съвсем различен начин, но тя пак е добър фронтмен. Sting, като излезе на сцената е абсолютно дърво, обаче е гениален и пак е страхотен фронтмен. Ако излезе някой, който е сдухан и си гледа в краката, обаче го own-не, и не е бъг а e feature, може да е супер фронтмен и това да е енергията на бандата по някакъв начин, за конкретния проект и на публиката. Според мен всеки може да е фронтмен, но за да го own-неш, трябва да натрупаш малко опит т.е. ако се чувстваш сдухан на сцената и си гледаш в краката, трябва няколко пъти да излезеш на сцена, за да свикнеш с това, че на теб образът ти е да си гледаш в краката и да си сдухан и това, че се чувстваш така и го предаваш и на публиката е fine.
Чувстваш ли се като човек между два свята – на креативния и на корпоративния?
Сега това първо предполага, че се чувствам като човек. Какъвто не се чувствам. Да, когато това, което правиш артистично не ти е основната дейност и правиш хиляда други неща се чувстваш като някакъв микс от всичките, но то е готино така и е по-интересно, и е по-разнообразно. Опитвам се да се сетя за песен, която съм писал, която е свързана с това да искаш да се застреляш, защото живота е много капиталистически и корпоративно ограничаващ, но имаме и песен в която има клип против някакви по-антикапиталистички неща, така че готино е да правиш хиляда работи, защото ги миксираш, ако трябва да правиш някакво изкуство. Винаги е яко да има повече опорни точки и някакви недопиращи се камбанарии, от които да идва някакъв различен звук и различни подходи.
Тоест не би казал, че се чувстваш по-себе като едното или другото когато си зад компютъра или..
Едновремено не се чувствам като себе си като което и да е от двете, защото аз съм миксът от всичките и съответно се чувствам винаги като себе си, защото съм миксът от всички, така че едновременно и да и не.
Как се справяш с burnout-а?
Справям се по успешен и изключително вреден за здравето начин. Както казах днес се събудих в четири сутринта, а обикновено си лягам в девет сутринта, така че не спя. Не го правете, деца. Да, глупав съм и затова не спя – така компенсирам.
Но го смяташ за справяне?
Еми, да, нищо не е гръмнало до сега, така че очевидно е някакво справяне.
Добре, връщам ни към темата за образованието. Правиш ли паралели между образованието и сцената? На какво учи музиката?
От една страна, основния проблем на образованието не само в днешно време, но много в днешно време, е, че децата и учениците изобщо нямат никаква мотивация да са в училище и не знаят защо са там. Не им е интересно. В същото време, често хората минават етапи от живота си, в които си казват, че изкуството е някакво допълнително излишно нещо и трябва да правим важни неща. „Там някакви други хора нещо си рисуват и нещо си пеят, и си пишат, и си съчиняват. Дайте да правим важни работи и смислени неща!“ Обаче, за кво ги правиш тия важни работи? Искаш да спасиш света? Искаш да оправиш държавата, космоса, човечеството, ако искаш и училищата?
Идеята на това да оправиш света, е хората после да им е спокойно и да имат свободно време, за да могат да се насладят на някакви яки неща, които някой трябва да е написал, измислил, изсвирил, нарисувал. Така че това е общото между тях. Едното търси смисъл, а другото дава смисъл. Така че смисъл е обединяващото нещо.
А каква е разликата между това да научиш едно дете на урок и това да изпееш пред 500 човека текст на песен?
Огромна е разликата. Като преподаваш, искаш човека да разбере точно това, което му казваш, да го запомни, да го осмисли. Когато пея, аз лично нямам никакви изисквания към публиката. Не се и надявам, че те ще разберат какво им пея. Аз им пея нещо, което просто аз съм решил, почувствал, измислил и т.н. Ако те го възприемат по изключително различен начин, fine by me, даже става още по-яко така.
Да, със сигурност всеки интерпретира по-някакъв начин, дори ти да не влагаш смисъл в текста.
Абсолютно. Аз съм си говорил с хора, които идват да ми кажат, че еди коя си песен им е любимата и звучи еди как си, все едно еди какво си. Няма нищо общо с това, което е било в главата ми, като съм е писал. И fine by me.
Кое е най-странното, което си чувал като обяснение на песен?
Друга история ми идва в главата… Не е лична. За Kiss From A Rose на Seal. Текстът е супер странен. Неясен, неконкретен. Там даже чуват различни неща хората, че се пеят.
И някакви фенове питат Seal: „Добре, кажи, какво се пее тук, защото спорим непрекъснато. Тая дума ли е, или е тая дума?“ И Seal казва: „На мен ми е все тая, каквото чувате – това е.“
Не само смисълът, но и думите могат да са различни.
В контекста на България днес – смяташ ли, че артистът трябва да има отговорност да заема позиция по социални и политически позиции?
Трябва да има абсолютно пълна свобода за изкуството. То иначе няма да е изкуство. Абсолютно не трябва да има изисквания към изкуството, но е яко, когато има някаква позиция. И то зависи от аудиторията. Има ли смисъл тази позиция? Да не говорим, че ако ти е тъпа позицията и ти е ужасно мнението, е кофти да го изразиш, защото аудиторията ти ще се повлияе от нея.
Така че изискване не трябва да има. Но мисля, че хората, които обикновено изразяват някакво мнение имат адекватна и правилна позиция. След като си посветил време и усилия и си рискувал да привлечеш вниманието на хора, които не са съгласни с теб, така че явно си по-уверен в позицията. Така че не, не трябва да има изискване в никакъв случай, но е готино, когато има.
А теб какво те ядосва?
Хората ме ядосват. Генерално, човечеството, защото е супер глупаво. Последно време, доста ясно се вижда, как не сме научили нищо от никой и никога. И сега правим същото, което сме правили преди, което е довело до ужасни неща.
И постепенно прогнозата ми е, че ще продължим да сме така и да не научаваме нищо от нищо. Не за друго, а защото до сега сме имали оправдание да не научаваме нищо, защото сме нямали добри канали на разпространение на информация, която да те научи на нещо. Или сме нямали правилните хора около себе си – учители, родители, приятели и така нататък. И затова просто мозъка ти е можело да бъде в посока, която няма връзка с реалността.
Но сега живеем в ерата на безкрайната информация, която е безплатна и навсякъде, непрекъснато и постоянно. И ние пак сме малоумни. Значи има някакъв сериозен проблем и подозирам, че или още много поколения трябва да минат и някакви неща да гръмнат, да се запалят и да измрем половината, за да се научим някакви работи, или просто не сме способни да се научим. Защото като умрат три баби и два прадядовци, we don’t give a shit anymore, не си спомняме нищо и сега пак ще има някакви гадни работи.
Да, това е краткият отговор на какво ме ядосва – хората.
Хората, абсолютно. Влизайки във второто десетилетие на Хелиън Стоун, което дано завършим преди да избухне света, и да има 20-годишен рожден ден, какви въпроси се задаваш за бъдещето на групата?
Не знам дали си задавам въпроси. Аз не обичам да си задавам такива въпроси. Не обичам да си правя планове и екзистенциални маршрути, защото много те ограничават. И житейски, и генерално. Не обичам да си правя житейски планове, защото изпускаш много яки неща, моменти, опции, места, хора и възможности, защото си казваш, че това не е по плана, ще го игнорирам, за да действам накъдето съм се насочил. И това не работи. На екзистенциалното ниво не работи. Задавам си много краткосрочни въпроси. Примерно, тук идините два месеца такава ли песен ще напишем, или такава песен? И ще направим ли акустична версия или няма да направим2 Тук това ще го снимаме или няма да го снимаме? П. С. Винаги е по-добре да се снима. Дългосрочно не обичам да си задавам въпроси, защото ме ограничават.
Кой е любимият ти ЗВУК?
Може би, защото много ме дразнят хората много обичам природни звуци. Примерно, пътувам някъде часове наред в някакъв автобус и вместо да слушам музика, понякога 5 часа слушам птички, дъжд и река.
Много е естествено, защото те връща към реалността. И е много интересно, защото не е ежедневната реалност. Ежедневната ни реалност е в Gmail и репетиционната, обаче има навън животни, които издават звуци и всъщност те подсещат, че хората съществуват от 2 секунди и после ще спрат да съществуват. Постоянно има някаква биология, която ти не я интересуваш. Не я интересува, че Доналд Тръмп е президент на Щатите, или че Хан Аспарух е направил еди какво си.
Има птички, които ще умрат и ще родят нови птички, и те ще родят нови птички и живота си тече от много, много години и нашото ежедневие е някакъв рандъм, кратък булшит. И тези звуци са много приземяващи. Яки са.
