Днес ви срещаме с фронтмена на шведската мелодик дет метъл група Hypocrisy – Петер Тектгрен, или по-познат в България само като Пешо. Той е музикален изпълнител и продуцент, автор на много текстове и един от лидерите на скандинавската метъл сцена. Поводът за този разговор е предстоящият концерт на Hypocrisy на 14 април в клуб Joy Station, София, като част от мащабното турне на Hypocrisy – Mass Hallucination. Към групата като специален гост се присъединява и Abbath – артист, чийто сценичен образ и музика от десетилетия въплъщават същността на норвежкия блек метъл. Редом с него на сцената ще се качат легендарните Vomitory и норвежката Vreid, чиято музика носи дълбока връзка с наследството на Windir.
След всички тези години, какво те мотивира да продължаваш с Hypocrisy?
Вече нямаме какво да доказваме, но е забавно. Мисля, че това е най-важното нещо – да ти е забавно и свежо да свириш с Hypocrisy.
Чувстваш ли, че връзката ти с музиката се е променила с течение на времето?
Не точно. Израснал съм с всякаква музика още от дете. И дори през 80-те и 90-те, когато правих брутална музика, отново слушах всичко. Така че това нищо не променя.
Дава ли ти музиката днес нещо, което не ти е давала в началото?
Не, мисля, че все още ми дава същото усещане, както винаги – бруталността на музиката и начина, по който изразяваме себе си. Не мисля, че се е променило много от времето, когато бях 22, а сега съм над 55 – усещането е същото.
Радвам се да го чуя. Преходът на Hypocrisy от ранния дет метъл към по-атмосферен и извънземен звук беше ясна промяна в идентичността ви, бих казала. Това развитие беше ли нещо, което съзнателно планирахте, или се появи естествено с промяната на възгледите ви?
Мисля, че след втория албум беше нещо като: „Окей, направихме два дет метъл албума, хайде да го развием в различна посока“. В студиото, в което бяхме, имаше клавири и това ме вдъхнови да пиша неща като Apocalypse и The Fourth Dimension – по-бавни неща. Имахме и доста тежки парчета в Osculum, но това просто отвори вратата за нещо по-различно, това беше през 93-а – 94-та. Така че през 90-те винаги е имало развитие за Hypocrisy. Мисля, че намерихме звука си до края на 90-те и оттогава просто се опитваме да правим по-добри песни.
Мислиш ли, че след повече от три десетилетия и над дузина албуми, това, което представлява Hypocrisy днес, е нещо различно от това, което беше през 90-те?
Не, не точно. Начинът на мислене, докато правим музика, е същият както винаги – просто се опитваме да правим по-добри песни и по-запомнящи се неща. Дори и да не говорим за музика за радио, в рамките на метъл сцената целта е да остане в съзнанието – мелодии, хармонии, тежест, бързина, всичко това.
Текстовете ти често засягат темата за незначителността на човечеството във вселената. Виждаш ли Hypocrisy като философски проект, освен като музикален?
Не знам. Малко ми омръзнаха окултните текстове от първите няколко албума и исках да продължа в друга посока. Затова започнах да пиша за други неща. Дойде съвсем естествено. Не беше нещо от сорта: „Окей, спираме с това и започваме с друго“. Случи се от само себе си.
Мислиш ли, че хората днес са по-скептични и разделени? Мислиш ли, че текстовете на Hypocrisy са още по-актуални сега, отколкото преди? Нека така да го формулирам.
Да, определено. През 2013 г. пеех в End of Disclosure как богатите хора си строят бункери навсякъде и т.н. Това беше отдавна, но виждаш какво правят днес. През 2005 г. пеех за вирус. Това също беше нещо друго.
Като някакъв пророк.
Да, но не го правя нарочно. Просто е здрав разум, мисля. През 2019 г. написах Chemical Whore и хората си помислиха, че е за антиваксърството, но нямаше нищо общо с това. Ставаше дума за пристрастяването към хапчета, защото лекарят ти казва така. Така че е малко странно как се развиват нещата.
Би ли казал, че личните ти възгледи по такива въпроси оформят перспективата ти? Или несъзнателно влияят на музиката ти? Как протича процесът по създаването на текстове за песните ти?
Просто наблюдавам какво се случва наоколо и си правя заключения. Понякога предвиждам нещата, още преди да са се случили, а друг път пиша за нещо, което вече е в ход. Наистина е трудно да кажа как се ражда всяка песен.
Има ли нещо, което те ядосва през последните месеци или година? Какво те вълнува истински?
През последните няколко години всеки вижда как правителството прецаква населението всеки ден и никой сякаш не прави нищо по въпроса. Дори най-тъпото нещо като данъците – това е нещо, което те просто са си измисли. Ако се замислиш, това всъщност не е закон. Просто е нещо, което богатите са измислили: „О, нека облагаме хората с данъци, трябват ни още пари“. Ей такива неща. И изобщо как работи цялата тази помия – всички тези хора горе никога не носят отговорност за всичките глупости, които вършат. Ето това ме вбесява много.
Абсолютно. Мисля, че това вбесява много хора.
Да, но никой не прави нищо. Поне аз пиша текстове за това.
Изкуството и политиката са две отделни неща. Но мислиш ли, че понякога артистите имат нуждата или мотивацията да карат хората да правят промени, защото разполагат с платформа?
Не, аз не проповядвам нищо. Просто информирам хората какво мисля, точно както през 2012 и 2013 г. направих в End of Disclosure. Сега излизат филми, нещо за Disclosure и т.н. Всичко това е храна за размисъл.
Дори и в най-тежките ви песни има силно усещане за меланхолия. Това ли е емоционалното ядро на Hypocrisy?
Да, никога не сме били щастлива група – нито като музикален стил, нито като текстове. Просто се занимаваме с мисли, с това какво би могло да бъде и с различни видове теории, честно казано.
Трудно ли е да се пишат щастливи текстове и песни?
Не искам да пиша такива. Не е в природата ми и не е това, което ме вдъхновява. По-скоро ме привличат по-емоционалните мелодии, които не са весели в буквалния смисъл. Те са по-мрачни… не знам как да го пиша, но аз не съм човек, който харесва да пише щастливи песни.
Надявам се все пак ти да си щастлив човек.
Не, но няма значение.
Като фронтмен и продуцент имаш почти пълен контрол върху звученето на Hypocrisy. Липсва ли ти понякога някой, който да оспорва идеите ти, да те предизвиква?
Да, понякога. Но начинът, по който Hypocrisy пише музика, е твърде странен, за да вкараме още един човек, който да седи, да ни чака и да си върти палците. Начинът, по който правим нещата, е доста непредвидим и особен. Трудно да дойде някой отвън, защото, когато правя една песен, аз я продуцирам и записвам веднага. Седя и променям неща тук-там, докато съм доволен. И след това преминавам към следващата песен. Когато имаш достатъчно песни за един албум, тогава го издаваш. Различно е от другите хора, които канят продуценти и т.н. Те идват с готови песни и искат някой да им помогне да ги направят по-добри. При нас, както казах, е малко по-различно – нашите песни се раждат в момента на записа и продукцията.
Казваш, че записваш една песен и после преминаваш към следващата. Смяташ ли, че едно парче никога няма да бъде перфектно, но просто усещаш кога е дошъл моментът да го пуснеш и го правиш, или?
Да, понякога си казвам: „Окей, това е най-доброто, което може да излезе от тази песен“ и я пускаш.
Това е добра нагласа, за да не спира творческият процес.
Трудно е обаче да я пуснеш, за съжаление.
Да, но колкото повече, толкова по-добре. Албуми като Catch 22 и Virus разделиха феновете. Когато поемаш такива рискове, мислиш ли как ще реагират хората? Или просто си доволен от песента и искаш да я оставиш да живее собствения си живот?
Не мисля какво ще кажат хората. Всяка група с над 30-годишна история винаги прави един или два албума, които са напълно различни от останалите. И смятам, че това е необходимо за нас. Просто живееш в момента. Не гледам назад и не съжалявам за нищо. Написал си тези песни с причина, защото си бил вдъхновен. Затова просто продължаваш напред. Няма смисъл да се връщаш назад и да се извиняваш за това, че си правил странни глупости.
Беше същото със Slippin’ Away от Abducted. Това беше песен в стил Pink Floyd и хората направо се побъркаха. Но днес, ако погледнеш в Spotify, това е една от най-слушаните песни на Hypocrisy. Така че хората свикват.
Когато самият ти се връщаш към по-старите неща сега, през 2026 г., чуваш ли различна банда в сравнение със съвременното Hypocrisy, или усещаш последователна нишка през годините, довела до това, което сте сега?
Не мисля, че е различна група. По-скоро е различен начин на мислене, а и „човек е това, което яде“, да го кажем така. Виждаш и чуваш много неща и това те променя от времето, когато си на 20, до момента, когато си над 50 г. Така че има огромна разлика в мисленето преди 30 г. и днес. Това е естествено.
Ако трябваше да избираш, кое щеше да избереш – старата или новата версия на Hypocrisy?
Честно казано, харесвам повече новата.
На този етап усещаш ли по-голям стимул да опитваш нови неща или по-скоро да продължиш да поддържаш класическото звучене, което хората обичат?
Винаги ще имаме класическото Hypocrisy. Развихме го и работихме много, за да създадем наш стил и звук. Това е, което правим. Единственото, което може да направим сега, е да пишем по-добри песни за всеки албум. Това пак ще си е Hypocrisy, защото това сме ние и като звук, и като мелодии, и т.н.
Би ли експериментирал с неща, които може би не си опитвал досега? Има ли нещо, което те интересува?
Не се сещам за нещо конкретно в момента, но всеки път, когато пиша песен, искам да я направя малко по-различна от предишните, но без да губи същността на това, което е Hypocrisy. Няма да започнем да пишем песни като на ABBA или да звучим като Depeche Mode.
Хубаво е, че знаеш кой си и стоиш зад това – нещо, което според мен липсва на много артисти днес. Кой е рифът, който определя Hypocrisy?
Не знам дали е риф или мелодия. Микс е между всичко, което прави Hypocrisy. Бавна песен, бърза песен, умерено темпо – комбинацията от тези три неща с мелодии, тежест, скорост, каквото се сетиш.
А някоя конкретна песен? Мислиш ли, че в тази огромна дискография има една, която се отличава от другите?
Не, но аз гледам различно на нещата от феновете. Знам, че много хора харесват Roswell, Eraser, Fractured Millennium и подобни. Бих казал, че те звучат много типично за Hypocrisy. Същото е с Chemical Whore. Дори да и да е нова, по някакъв начин има същите елементи. Без значение какво пишем, то ще звучи като Hypocrisy.
Преминавам към предстоящия ви концерт в България през април. Какво да очакват феновете от шоуто ви?
Е, те знаят какво получават всеки път, когато дойдем. Ние даваме всичко от себе си, те дават всичко от себе си и винаги и изкарваме страхотно.
Има ли песен, която винаги очакваш с нетърпение да изпълниш на живо?
Не точно. Не стоя на сцената и да си мисля: „О, чакай да стигнем до тази песен, ще бъде много яко“. Концерт на Hypocrisy е малко като увеселително влакче, ту нагоре, ту надолу.
Това влакче ли прави участие на Hypocrisy различно от всеки друг метъл концерт?
Да, ние правим някои бързи песни, после бавни, тежки парчета, после такива в умерено темпо. Опитваме се да ги смесваме така, че да е добре и за нас, и за публиката. Надяваме се, че сега ще имаме и наистина яко сценично шоу.
Как изграждате сетлиста? Каза, че е микс от бързи и бавни песни, но мислите ли за това какви емоции искате да предадете или чувство, с което искате феновете ви да си тръгнат след това?
Направили сме толкова много албуми. Опитваме се да включим поне една песен от всеки албум, но не е толкова лесно, ако искаш да се запази някаква последователност. Затова даваме всичко от себе си да направим добър подбор на песни, които ще изпълним. Проверяваме в Instagram, Facebook и дигиталните платформи какво искат хората да чуят – кои са най-слушаните песни и т.н. Избираме от всякакви неща, а и ние самите искаме да свирим песни, които ни харесват. Така че е микс от избора на всички.
Ако можеше да опишеш с една дума усещането, с което искаш хората да си тръгнат от ваш концерт, каква би била?
Освобождаване. Хубаво чувство, знаеш, че си е заслужавало да отидеш там.
Хубава дума. Последно, знаеш ли как те наричат феновете в България?
Да, Пешо.
Сигурна съм, че хората нямат търпение да видят Пешо и Hypocrisy на сцената.
Ние също. Много се радваме да се върнем отново.
Нещо, което питам всеки – кой е любимият ти звук?
Бих казал, голям, шибан V8 двигател с много конски сили.