В днешния епизод на ZVUK ви срещаме с Методи Кръстев от No More Many More, които са част от обединението на независими музиканти Projector+ от самото начало. Имахме удоволствието да проведем един разговор, в който той ни споделя за последните 13 години от музикалното си пътешествие и за предстоящия концерт на групата на 18 септември. Говорим за концертите, текстовете, грешките по пътя, музикалните „учители“ и още много. Говорим си и за Skre4, за трудните избори, които трябва да вземеш, когато избереш музикалния път и за житейските трудности, които обаче не са спирачка, а дори напротив – вдъхновение, изкуство. Говорим си за това какво е да си „Методи детето“, а не само „Методи музикантът“.
18 септември ли е заветната дата, в която се събирате като група?
Не, просто годината е една и съща, това беше най-удобната дата. Няма как да кажа точно: „Днес сме се събрали“. Проектът го започнах първоначално сам. Записах едно-две дема, започнах записите и след това един по един започнаха да идват останалите.
В началото исках да свирим върху електронен бийт – да направим акустични китари върху електронен бийт и свирихме с диджей. Обаче след това с напредване на проекта и на записите, започнахме да записваме на живо барабани вече. Промениха се малко нещата – и звукът, и концепцията.
За тези 13 години каква е равносметката дотук?
Равносметката е пет албума и около 300-400 концерта. Може би 500 даже, ако сметнем и тези, които са в акустичен вариант, защото ние имаме различни формати. Понякога ходим трима, понякога съм сам, имам си акустичен сет. Винаги е интересно да изсвириш нещата, както са били написани, измислени. Аз първо така правя – акустично с китара и глас. Ако звучи добре, след това винаги става.
През целите тези 13 години, ако можеше да промениш нещо, щеше ли да го направиш?
Със сигурност, щях да променя нещо, погледнато от сегашна гледна точка. Иначе нещата, които научих, ги научих във времето и нямаше как да се върна, че да поправя нещо. Това му е интересно на музиката – учиш се от грешките.
А съжаляваш ли за нещо?
Не, не. За нищо не съжалявам. За всяко нещо си има причина и сме си понесли последствията.
След тези пет албума, може би вече са хиляди концерти за тези 13 години и вярната публика, която ви следва през всичките години – кое е нещото, което сплотява No More Many More? И кое движи групата напред?
Със сигурност, е музиката. Понякога, когато работиш в един екип дълго време, отношенията се амортизират. Понякога не сме съгласни един с друг, но когато излезем на сцена, все още се личи, че сме група. Музиката винаги е причина и виновник за всичко хубаво, което става.
Ти си отговорникът за текстовете. Повечето от тях са безкомпромисно откровени, болезнени. Някои звучат като истории от живия живот, а други са като лични изповеди. Откъде идват тези идеи?
Ако достатъчно дълго време се работи върху това, всеки може да направи такива текстове. Става дума за много работа и за много писане, експерименти, много звукозапис, анализираш, слушаш и продължаваш да работиш. Всеки ден се опитвам да пиша.
В един момент вече знаеш какво искаш, как искаш да го направиш и защо го правиш. Много хора съм виждал, които казват: „Този текст все едно съм го написал аз и е за мен“. Аз казвам, да, някой ден ще го напишеш ти.
Става дума за работа, а не за нещо което, едва ли не, никой не го може.
Перфекционист ли си?
Не. Дори понякога съм обратното. По принцип, не обичам да се задълбавам в детайли, преди да ми прозвучи цялостно песента. Дори тогава избягвам да се забатачвам в разни подробности. Като започна да мисля за хилядите неща, които са около песента, понякога се загубвам. Затова се опитвам дори когато песента не е завършена на 100%, но знам, че става вече, влизам да я записвам, преди да съм си уточнил всичките подробности. Понякога групата не е много съгласна с това, но това е моят начин. Като искате да е по другия, напишете песен и я направете, както искате.
Звучи лесно, но май не е.
Ами, лесно е, лесно е, ако знаеш каква ти е идеята и целта въобще, какво искаш да кажеш. Не за всеки текст съм имал конкретно нещо за казване. По принцип понякога искам да напиша още една песен. И сядам, ей така да си размърдам мозъка като упражнение.
Първо текстът или мелодията идва?
Различно е. Понякога дори една мелодия ми е някакъв груув. Един път свирих на едно място и зад мен мина влак и започнах да свиря върху това – ту-дуф – ту-дуф. Написах от това песен. Беше интересно. Трябва да се експериментира така и да заобикаляш малко законите. Няма закони в музиката.
Как и защо избра пътя на музиката?
Не съм избирал нищо. Всичко имаше някаква логична причина и ред. Никога не съм се замислял дали искам да съм, или да не съм музикант. Винаги съм свирил, още от малък.
Намерих една счупена китара, бяхме на едно село. При мен са обърнати струните, свиря надясно, т.е. съм левичар. Първо се научих с нормален строй да свиря, след това ги обърнах и започнах да се уча така. Беше цирк. И винаги, когато съм слушал музика някъде, съм знаел, че мога да го направя това, дори мога по-добре. Затова постепенно започнах да се занимавам, без да имам някакви бъдещи планове.
В момента само от музиката изкарвам парички и мисля и занапред да бъде така. И то с музика, която аз съм написал, не с кавъри – такива почти не знам.
Кой беше първият ти учител по музика?
Не може да се каже учител – това беше магазинерът в музикалния магазин още 90-та година в Плевен. Тогава за първи път вкараха западни инструменти. Дотогава бях виждал само разни български инструменти, които не бяха нещо особено. Знаеш, българските китари какви бяха. И тогава направиха за първи път този магазин за западни инструменти. Там имаше Fender, Gibson и т.н. Страшна работа.
Много ми хареса един Gibson, обаче той струваше 1000 марки, което беше супер много пари. На майка ми заплатата беше 100 марки. Накарах магазинера да ми я запази в един склад. Отивайки на училище, всеки ден минавах през магазина и седях по един час вътре да разглеждам склада. Имаше всякакви работи – апаратури, всичко. И човекът, който се казва Росен, беше китарист, още е – в една плевенска банда „Ватикана“. Той ми показа за първи път разни неща, даде ми да прочета елементарна теория на музиката – нещата, които са основата на музиката. Да знаеш как да поставиш акорд, защо това се случва, интервалите какви са, т. н. Не сме задълбавали, не сме решавали задача по хармония.
Основно разбрах как стават нещата и след време накарах да ми скрият китарата в един склад, за да мога да събера парите, което беше невъзможно. След една година му направиха ревизия и изкараха китарата. Някакъв човек от Ловеч беше дошъл да я купува, дори оставил капаро. Той ми разказва какво се случва и аз отидох да пусна фиш от тотото и спечелих точно толкова. Това е интересна случка.
И вече, когато се случи това, аз без да съм си го мислил, знаех, че ще се занимавам по някакъв начин с музика. Вече имах инструмент за хиляда марки. Беше голяма работа. Като се прибрах у нас, я разглобих, за да видя какво има вътре и две седмици не можах да я сглобя.
Пазиш ли я още?
Да, пазя я. Свира с нея даже. Записвам понякога с нея. Няма как да не пазя тази китара. Освен да се разпадне, да ми я откраднат или да я изгубя някъде.
Знам, че до едно време не музиката е била основната дейност, от която изкарваш пари. Работил си други неща, можеш ли да разкажеш?
Нямаше как да оцелея само с музика, особено в началото. Със „Skre4“ по едно време бяхме доста добре, имахме бая концерти. Обаче лека-полека започнахме да не записваме достатъчно, не се събирахме на репетиции достатъчно. Като че ли ни поомръзна да свирим. Всеки започна да свири в различни проекти. И за мен това беше знак, че трябва да си променя подхода и начина на работа и да измисля нещо, което да ме задоволява. Защото аз пиша доста бързо и доста неща имам за записване. И в момента имам песни за още пет албума.
Затова започнах акустичния проект – сам. След това и с останалите хора. И ми се наложи да оцелявам. Известно време работих в Бояна, в киното, в скулптурския отдел. Работил съм за почти всички големи филми, които са идвали да снимат тук. Познавам доста актьори от известните. Беше доста интересна работа.
Но в един момент трябваше да реша дали искам да съм музикант, или дали искам да съм работник. Най-добрият музикант между работниците. Изгладувах си го. Мина време, докато ми се нормализират нещата финансово. Знаеш, че като промениш нещо, трябва да минат една-две години, за да се получат нещата, както трябва.
А няма как да правиш музика извънработно време – да си до 18 ч. на работа и след това до 20 ч. да правиш музика. Пълен абсурд е.
Знам, че много музиканти, освен с музика, се занимават и със странични неща, за да си изкарват прехраната. Защо така се получава у нас? Само у нас ли е така всъщност?
Не искам да коментирам останалите музиканти. Според мен, не е само у нас, но има хора, които дори да изкарват достатъчно с музика, предпочитат да им е по-сигурно и да работят нещо друго. Мен не ме устройва това. Затова предпочитам след време, като се обърна назад, да не съжалявам за нищо. Ако бях продължил да работя, щях да съжалявам, че не съм се опитал да го направя, както трябва. Това е причината. Не съм очаквал и дори не съм искал резултати, които имаме като група. Успявайки да се занимавам с музика, вече съм спечелил, според мен.
Родом си от Плевен?
Не, не съм родом от Плевен. В Смолян съм роден, но съм живял много малко там. Баща ми е бил разпределен там като музикант в филхармонията. Той е бил военен музикант с тромбон и тромпет. И аз съм живял там до около 6-годишна възраст и след това в Плевен до около 18 г. След това дойдох в София да ставам музикант, защото нямаше как там. В София се случва всичко, тук са големите концерти, тук са групите, тук са медиите, тук е всичко. И трябваше да го взема това решение. Живях в Студентски град нелегално 2-3 години.
Защо?
Нямаше къде да живея, нямаше как да плащам наема. Тогава не работихме, само свирихме със „Skre4“. Не взимахме чак такива хонорари, че да си плащам квартира и да живея, и за храна. Всички разходи, свързани с музиката, не са малко и трябваше да живея при едни приятели уж за един-два месеца, а останах 3 години. Беше интересно време.
Предполагам много луди случки са се случвали тогава.
Не за разправяне, но да, както при всички млади хора. Аз съм бил на 20 и няколко години. Беше лудница, беше вихрушка от всичко, но имах повече енергия. Сега вече се опитвам да го раздавам малко по-леко.
Не е лесно сега, като направим 2-3 концерта за една седмица и ти се отразяват. Понякога не издържаш, постоянно си на път, хотели сменяш, не спиш. Едно време беше по-лесно. Правили сме по 10 дни турнета с големи групи – BTR, Лили Иванова, Стефка Съботинова. Сега 10 дена и ще съм gone.
Можеш ли да ни разкажеш някоя любопитна история покрай турнетата ви?
Има една интересна случка. Свирихме в Брюксел преди 2 г. в една зала. Един човек отпред знаеше всяка дума на всичките текстове, които изсвирихме. След това дойде отзад за автограф и се оказа, че не знае български. Човекът е холандец, който живее в Брюксел. Намерил ни е някакси, не знам как, в ютуб или др. Каза: „Не знам нито една дума на български, обаче знам какво пееш, харесва ми и ги научих песните“. А аз ги бъркам понякога – забравям ги, обаче той не.
А април месец бях в Австралия. Поканиха ме за концерт там с австралийска банда в един клуб в Аделаида. Това е едно от най-интересните неща, които са ми се случвали – да отида на другия край на света. Беше цирк – и отиването, и връщането, и престоят там.
Защо?
Първо, разстоянието е брутално, пътувах два дена. Там всичко е различно – хората, животните, растенията.
Кой е любимият ти спомен от детството?
Когато бях на село, като малък – събувах си обувките още на влизане в селото и цялата лятна ваканция не ги обувах. Всеки ден бях за риба. Баба ми ставаше в 6 ч. сутринта рано работи в текезесето. Накупаваше ми червеи за рибата и ми даваше една торбичка малко хляб и един домат да ям.
След това се връщах, отпочивах си един-два часа и отивах на игрището да играя футбол. Пак бос. Вечерта се събирахме на пейките до игрището и свирихме. Един приятел – Ицо, който стана поп, имаше китара и там за първи път започнах да се уча. Тогава съм бил в 4-и – 5-и клас. Това са ми най-добрите спомени от детството. След 8-и клас спрях да ходя, защото бях спортист и ходех на летни лагери. Беше истинско детство – без телефони, електроники и нещо друго. По цял ден бях като Маугли, по реките там с въдицата.
Какъв беше като дете?
Не бях от най-буйните, бях си нормално дете. Харесвах нещата, които харесваха останалите деца. Играех футбол, ходех за риба, правихме си землянки. Нямаше нещо изключително, не съм правил някаква страшна беля. Биехме се, естествено, през два-три дена, после баба му идва да ти се кара. Вече като попораснахме, ни водиха да работим с тях – на градината с домати, чушки, имахме и лозе.
Липсва ли ти живота на село?
Имаме много хубава къща до София, където и записвам, даже съм си направил една обезшумена стая. Лятото там съм написал бая музика и текстове. Така че – не, не ми липсва, защото постоянно съм там лятото. Идвам само за репетиции, ако има концерти или записи.
Гледаш ли домати?
Да, гледаме малко домати, малко чушки, малко краставици и три боабаба – от Занзибар ми донесоха семки и ги посадих.
Има ли човек, който много ти е помогнал в живота?
Не. Мисля, че сам съм си заслужил всичко и съм си го направил, изгладувал и съм си го заслужил. Много съм работил, много съм се трудил, изпитвал съм големи съмнения относно нещата, които съм правил, които съм написал, начина, по който съм избрал да ги извадя на бял свят. Но според мен, всеки артист ги има тези съмнения – направих ли най-доброто, давах ли всичко, имаше ли смисъл, защо го направих и т.н.
Едно време не съм си мислил за реклама въобще. Това нещо беше много далеч от идеята за целия процес, който се случва с издаването на сингъл, на албум, на песен. Но с времето все повече хора започнаха да ми пишат и да ми се обаждат да ми казват, че заради нашата музика са решили да направят нещо, че хора, които са се били отказали от нещо, заради нашата музика са решили да го направят пак. Един от тях беше Валери Йорданов, актьорът, който бил спрял работата по филма „Шекспир като улично куче“ и е чул в колата си наша песен и решил заради нея да продължи работата си по филма и го завърши. Даже написахме песен за филма.
Когато се случиха всичките тези неща, реших, че това, което съм написал и сме направили с бандата не е само наша собственост. И ако мога да направя така, че да стигне до още хора дори на още един човек да помогне и да го мотивира да завърши нещо и да направи нещо хубаво, има смисъл да си дадеш малко зор с рекламата.
Най-скоро предстоящото събитие е концертът на No More Many More.
Най-важният концерт за годината, това ни е рожденият ден, 18 септември на Vidas Art Arena със специални гости група „Таралеща“. Надяваме се да направим най-добрия си концерт досега и след това да направим още по-добри.
Как избрахте точно група „Таралеща“?
Много от хората, които ни слушат, харесват групата. Аз също ги харесвам. Харесват ми текстовете на Митко – много близо са до моя начин на мислене, макар, че имаме доста различни изкази. Преди може би 10 години свирихме на един много готин фестивал заедно и се получи много добре. Никога не сме се засичали след това и решихме да направим този общ концерт.
Ще има и много изненади.
Ще има гост музиканти, които още не сме ги обвили, защото трябва да потвърдят на 100%. Трябва да направим репетиции.
Ще е голям празник.
На миналия рожден ден, беше наистина много готино. Надявам се сега да стане още по-добре. Все пак ставаме на 13, фатални 13.
Между другото, с всеки записан албум все ставаше нещо. Единият албум го записвахме два пъти, понеже ни откраднаха лаптопа с всичките тракове. С другия албум дойде пандемията от ковид. Със следващия – Русия нападна Украйна. Всеки път, когато издаваме албум, става нещо.
И сега, когато пускахме „Гумени мечета“, втория сингъл от последния албум, се срина Google. Нямаше You Tube, нямаше нищо. Затова решихме да направим 13-годишнината.
Каква пожелаваш на групата за рожденият ден?
Пожелавам да запишем още толкова албуми и да знаят, че не сме си записали още най-добрата песен.
Сега на къде?
Продължаваме по същия начин – записи, надявам се – турнета, концерти, репетиции, те са най-важните.
Последен въпрос, който задаваме на всички гости на подкаста ZVUK – кой е любимият ти звук?
Да ти кажа, че напоследък любимият ми звук е да не чувам нищо. Абсолютната тишина, според мен, е най-добрият звук. И когато се научиш да използваш тишината и в музиката, тогава може би вече си превъртял колелото.
