В днешния епизод на ZVUK ви срещаме с Бойко Петков от Клас – разговор, който ни връща назад към началото на ню уейв сцената в България и ни превежда през 40 години музика, промени и търсене на собствен звук. Говорим за времето на „Кравай“, за първите концерти пред препълнени малки зали и за онова усещане за общност, което днес все по-трудно се намира. За изненадата от новите поколения фенове и за отговорността да продължаваш да създаваш, когато знаеш, че някой те слуша истински. Това е разговор за пътя на една група, която остава разпознаваема във времето – без да губи себе си, дори когато светът около нея се променя.
Минаха 13 г. от последния ви концерт в „Интер експо център“, а сега предстои на 17 юли в Пловдив да бъдете част и от фестивала PHILLGOOD, и то след The Cure. Какво значи за теб и за групата като цяло това участие?
Това е много интересен момент в развитието на „Клас“ 40 години след основаването на групата. Ако това се беше случило тогава, в първите години, щеше да има, може би, доста по-различен цвят, звук и т.н. А сега го възприемаме като някакво естествено развитие на групата, на всичко, което сме правили през годините. И наистина събитието е много специално за нас. Изключително специално. Но и някакси очаквано и е на място.
А всъщност повече се вълнувате или притеснявате от тази среща с феновете?
Според мен вълнението е, може би, малко повече, но в момента ние сме толкова ангажирани с подготовката за самото наше представяне, че няма много време за такива странични емоции.
Ако някой дойде на концерт на „Клас“ без никакви очаквания, с какво чувство искате да си тръгне?
Искаме да си тръгне щастлив и да си каже: „Това беше невероятно, добре, че дойдох да го видя“.
„Заради вас ще дойда на фестивала“, „след новината, че сте там, The Cure вече са ми приятно допълнение“, „след като разбрахме за The Cure, си помечтахме и за „Клас“, но това беше абсолютно в сферата на мечтите“ – това са само част от коментарите на много фенове, които очакват вашия концерт. Как според теб се е променила публиката ви през годините и учудихте ли се, че и новото поколение слуша „Клас“?
Нашите фенове са страхотни хора. Една голяма част от тях продължават да поддържат, да харесват „Клас“ и те са много активни вече 40 години. Това е невероятно. Мисля, че не са много хората, които могат да се похвалят с толкова верни последователи. Действително, много интересно беше за нас факта, че след толкова години след основаването и едно дълго прекъсване на нашето появяване изобщо в ефир и навсякъде, че има толкова много млади фенове, които направо ни изненадаха на първото ни събиране след много години прекъсване. Бяхме почти шокирани от това, колко много млади хора харесват „Клас“ и как ни посрещнаха. Наистина, това е нещото, което зарежда и това разбира се донякъде има и задължаващ характер при нас, защото като видиш тези хора, си казваш, но аз трябва да направя нещо за тях.
Ако трябва да представиш една песен на „Клас“ на някой, който за първи път се среща с вас, коя би била тя? Коя ви представя най-добре?
„Госпожа Емилия“, въпреки, че тя е от по-старите песни. Тя е от първия албум, но тя е емблематична и самите фенове избраха тази песен да бъде олицетворение на всичко, което представлява „Клас“ като идея, стилистика, музика, вкус.
Спомена, „Госпожа Емилия“ – тя предстои да излезе на винил, седи тук при нас. Ти вече каза, знакова е от гледна точка на това, че има 40-годишен юбилей. Както и да не забравяме „Тъгувам по теб“, чийто фон седи зад нас. Какво се промени за всички тези години? Ти как се промени?
Основната промяна, която настъпи, и не ми харесва тази промяна, е разпадането на групите по интереси. Включително фенските групи, които навремето покрай „Кравай“ и т.н. Това беше страхотно съпреживяване с хора, които имат същия вкус, същото виждане за живота, за нещата, което ни зареждаше много. Сега хората са индивидуалисти. Всеки представлява една своя собствена вселена. Сама вселена. Плюс начина на комуникация чрез новите технологии също отдалечава хората един от друг. Това се промени и наложи отпечатъка си и върху правенето и слушането на музика, представянето на музика, което е един факт, от който ние не можем да избягаме. Трябва да се адаптираме към тази среда. И мисля, че успяваме, като взимаме добрите практики от стария период – аналоговия период, и добрите практики от новия, дигитален, виртуален такъв.
Ще отворим темата за дигиталното и аналоговото малко по-късно. Вторият ми въпрос беше ти как се промени през тези години?
Освен че съм с 40 г. по-напред с материала, сега съм по-търпелив и по-склонен по-дълбоко да се вслушвам в чуждото мнение. Преди бях много напорист. Често скъсвах нервите на групата с юркане и бързане. Всичко искахме да стане бързо. Аз исках да стане бързо. Но сега по-философски гледам на нещата.
А защо именно „Тъгувам по теб“ решихте да представите на ново на публиката?
Това беше идея и предложение на Иван Градинаров. Просто той каза: „Имам идея как би изглеждал видеоклип към тази песен“. От друга страна, тя е песен от първия албум „Госпожа Емилия“, който тогава все още беше в процес на изработка – на винила имам предвид. Тъй като ние преиздаваме този албум и той излезе, ето, плочата току-що пристигна готова.
Това е песен, която остава малко по-встрани от по-известните хитове като „Река си ти“, „Чай“ и „Госпожа Емилия“. А всъщност това е много хубаво парче. Обикновено започваме концертите точно с нея и ѝ дадохме нов живот. Визията, тази стилистика със стиймпънка, много ни допадна и решихме, че идеята на Иван е страхотна. Просто нямаше време и нужда от обсъждане, веднага приехме да направим това, но с уговорката, че ще направим и нов аудиозапис на песента. Така че всъщност ние презаписахме и звука на „Тъгувам по теб“ и това е нов съвременен саунд на парчето.
С какви емоции го презаписвахте? С носталгия или по-скоро чувство за нещо настояще и напълно релевантно във времето?
За мен чувството беше за нещо ново, много свежо, зареждащо с позитивна енергия. Това беше подходът. Чувството, с което започваш да правиш един аранжимент и звука, и миксирането на песента, след това се усещат в самия звук и в крайния вариант на песента. Мисля, че тук сме го постигнали.
Има ли друга песен, която смяташ, че резонира с българската действителност?
Може би зависи от какъв ъгъл гледаме на българската действителност, защото има много недъзи и неща, които определено не ми харесват, но има и добри неща, има и развитие. Тъй като хората, които са живели по-дълго и помнят времената преди 1989 г. в така наречения развит социализъм, знаят колко сив беше животът, колко затворен беше. Сега е коренно различно, но има и такива доста неприятни за окото явления. Бих казал, че едно парче като „Гето щастлив живот“ донякъде показва това. Иначе бих споменал една много малко известна песен на „Клас“, която е в случай силно и тя се казва „Някои думи“. Чуйте тази песен, чуйте текста. Той просто сега е написан.
Вие сте били нещо цветно в това сиво ежедневие. А в днешното време, когато всичко е толкова цветно, ярко и неоново и крещи, какви са трудностите за една група да съществува?
Сега животът и светът са пълни с информация. Тя ни залива отвсякъде. Ако човек иска да намери нещо, за секунди може да го открие. И това прави много по-трудно една идея, една песен, една група да бъде забелязана и откроена в целия този фон. Наричам целия този информационен фон – шум. Трябва да си цветен, за да се откриеш върху равния шум.
От друга страна, има и вкусове. Всички млади хора имат свой вкус, свой поглед към живота, който е много различен от нашия. Единственият правилен начин човек да представи по най-добрия начин своята гледна точка, мислене и вкус, е да бъде верен на себе си. Ако се опитваме да нагаждаме нещата така, че някой да ги хареса, никой не ги харесва. Винаги е било така. Това е част от човешката психика. Тя винаги е съществувала откакто има хора на планетата.
Да, или пък ставаш част от този шум и се губиш в пространството.
И като си част от шума, теб те няма. Ти си просто една молекула в огромната вселена.
Да се върнем към началото на „Клас“. Как се събрахте и въобще чия беше идеята за създаването на групата?
Преди появата на „Клас“ като ню уейв група, тази група, която е позната на феновете, двамата с Иван имахме други групи и други музикални премеждия. И поне пет години преди това, ние свирихме съвсем целенасочено, опитвайки се да композираме собствена музика и търсейки стилово как да изглежда тя. Минахме през различни варианти на формация с различни хора. Докато в един момент си дадохме сметка, че в световен мащаб музиката се е развила много. Появил се е един нов стил ню уейв, който е много цветен, много свеж и мотивиращ човек да тръгне в тази посока. И с Иван решихме, че това ще бъде посоката. Тогава се разделихме с хора, с които дотогава бяхме работили, които не възприемаха толкова лесно новите неща, докато за нас точно това беше интересно. Айде да направим нещо ново, да сме различни, свежи. Тогава така се случиха нещата, че аз се запознах с Ангел Пенчев-Ачо, който след това също беше в основата на новата формация. Първата група беше от трима души, като трио – аз, Иван и Ангел. Тримата създадохме „Клас“ с ясната идея, че това ще бъде ню уейв група и ще работим в тази посока.
Защо името „Клас“?
Много пъти задават този въпрос и понеже думата звучи малко неопределено. Всъщност това е част от предисторията на групата, когато правихме нашите експерименти с Иван и с други приятели. Тези формации нямаха име и бяхме обявили конкурс как да се казва групата. Имаше много смешни и забавни предложения, които си оставаха в кръга на шегата, но нямаше нито едно добро предложение. От много време си мислех, че трябва да е дума, която да звучи, както звучи думата клас, но да не е клас, да е някаква друга. След месеци мисловни мъки не можах да измисля нищо. Когато направихме с Ачо триото, трябваше да сложим име и някакси си дойде. Дори не си спомням кога, как сме казали, хайде да е „Клас“.
Помниш ли първия ви концерт? Кога беше?
Много добре. Беше в едно малко читалище на ул. Петър Парчевич, в центъра на София. Тя е една стара къща, която представлява една стая. Но това беше достъпното място, а и нас никой не ни знаеше. Написахме на един голям картон: „Концерт на ню уейв група „Клас“, и го закачихме на „Кравай“. За наша изненада, тази стая се препълни с хора и навън в градината на къщата имаше още толкова, които не можаха да влязат. Беше страхотен концерт. Нямахме още достатъчно собствени песни за репертоар, може би, три бяха нашите и свирихме и кавъри на любими групи от тогавашната ню уейв сцена.
Това ли е любимият ти концерт? Или имаш ли друг такъв?
Любимият ми концерт е този от „Интер експо център“ през 2013 г. Това беше мащабен концерт, който постави музиката на „Клас“ в такава среда, в която тя най-добре се представя пред хората. Това беше наистина невероятна възможност за концерт, благодарение на Иван Градинаров, тъй като техническото обезпечаване беше изключително важно и сложно и човек трябва да разполага с този ресурс, за да може да го постигне.
Имате ли щури истории и случки с феновете?
Сигурно има различни такива, минаха много години от тогава. Това, което винаги си спомням, защото беше наистина много впечатляващо, беше един концерт в Бургас, в една голяма спортна зала. Започнахме първото парче от сетлиста и докато стигнем средата на парчета, цялата публика слезе отдолу и започна да се катери по сцената и ни притисна назад към барабаните. Не очаквахме такова нещо. Това ми се е запечатало в съзнанието, защото просто видях как от трибуните като една вълна хората се спускат надолу, минават през залата и почват да се катерят по сцената. Беше невероятно и си беше наистина много щуро.
Спомена „Синьото кафе“ и „Кравай“, които са емблематични места за края на 80-те. Аз нито съм от София, нито за съжаление не съм била част от това десетилетие. Разкажи ми малко повече за тези места. Какво правихте от там? Какви спомени имате? И защо са се превърнали тези места в толкова култови пространства?
„Кравай“ беше мястото, където се събираше ню уейв агитката от София. А срещу него в градинката на НДК се събираха металите. Само една улица ги делеше. Ако човек минеше и погледне отстрани, те изглеждаха еднакво. Още тогава ми правеше впечатление, защото всъщност нямаше голяма разлика във външния им вид – само по вкуса и по интересите си бяха разделени. Всъщност тези хора направиха „Кравай“ такова култово място, това беше едно най-обикновено кафе на ъгъла на две улици. Всяко едно друго кафе можеше да бъде това място. И ние като нова група в ню уейв вълната, естествено ходехме там. Там се обменяха идеи между групи, между фенове. Феновете можеха да видят хората, които харесват и така беше няколко години подред.
Снимахме дори първия си клип на „Река си ти“ точно там, цялата тази публика е в клипа.
„Синьото кафе“ беше по-професионално място за среща. То беше до Националното радио. „Синьо“, защото беше боядисано в синьо. Там се събираха вече музикантите. По-малко идваха фенове, но там беше сборното място на всички музиканти от българските групи, които тогава се увеличиха лавинообразно. Имаше страшно много групи и там се обменяха музикални идеи, информация за техники. Можеше човек да си купи китара, примерно.
Очната линия, черните червила и каскетите са също знакова част от визията на „Клас“ по това време. Защо тогава избрахте този бунтарски образ и как ви гледаха хората тогава?
Този образ имаше двойствен характер. От една страна, това бяха характерни за ню уейв музиката тогава прически, стайлинг, облекло. Но не характерни за България. Това беше наистина твърде скандално. Това беше нашият бунт, изразен не с думи, а с визия. Лично на мен, страшно ми беше писнало това затворено общество от социализма, че човек не може свободно да пътува, информация не идва, ти не можеш да отидеш на концерт на любима група. Никой от нас не беше ходил на концерти на Depche, Duran Duran и т.н. Сега е лесно, обаче тогава беше абсолютно недостижимо.
Всъщност цялата идея за този стил дойде от Александър Василев. Той беше нашият барабанист тогава, много идеен. Той каза: „Тук вече не сме обикновени хора, ние сме на сцената, слагаме червилата, тоест чернилата“. Той направи първите ни фотосесии, беше професионален фотограф, и оттам цялата тази визия вървеше с нас.
Било то заради визията или нещо друго, имали ли сте проблеми с полицията и милицията по онова време?
Честно казано, не сме имали. Това беше след 1985 г., когато перестройката в Съветския съюз вече вървеше. Михаил Горбачов почна да променя и да реформира тази система. И нашите управляващи не смееха открито да се противопоставят на това течение и почнаха да отпускат малко нещата. Благодарение на това, беше възможно да се появи цялата тази вълна от нови групи. Само 5 г. преди това, щяха да ни затворят всички.
Тогава имаше една организация, която се наричаше Комсомол – младежи, които изповядваха комунистическите идеи. Те бяха получили нареждане да се опитат да насочват цялото младежко движение, което не беше само в музиката, а във всички сфери на живота, и по този начин да го контролират. Не прилагаха тези брутални методи, с които преди смачкваха всякаква инициатива, всяко различно нещо от тяхното мислене.
Зад нас стои плочата на „Госпожа Емилия“ и ти по-рано отвори темата за дигиталното и аналоговото. В сферата на стрийминга защо за теб и за групата беше важно „Госпожа Емилия“, а по-късно тази година и „Слушай силно“ да излязат на винил?
Първите ни три албума навремето излязоха само на аудиокасети. Освен аудиокасети, единствено винилът съществуваше като носител. Нямаше къде да се направят такива тиражи, тъй като единствено „Балкантон“ в България имаше монопола да произвежда грамофонни плочи, а те се правеха по график на утвърдени певци. Ние не бяхме такива и там не можеш да влезеш.
Години по-късно много фенове често ни питат няма ли да произведем старите неща на някакъв нов формат, за да могат да си ги притежават. И тъй като се завърна модата към винила въобще в света, беше естествено да решим да издадем старите албуми на винил. Така че сме започнали, и то пак във връзка с 40 г. от създаването на „Клас“, някакси във времето съвпаднаха нещата, и ето първият винил вече е факт. Оригиналната обложка е същата като на аудиокасетата. А снимката е от семейния архив на Иван Градинаров.
Какво губим, когато слушаме музиката дигитално?
Добре направената музика звучи еднакво добре и дигитално, и аналогово. Разбира се, аналоговият звук е характерен – с една особена топлина, която трудно може да бъде обяснена и описана. Тя просто се чува и по-специално звука на винила. Звукът на винила е много характерен и дори сега съществуват такива софтуерни програми, с които се имитира в дигиталната среда звукът на винила. Кой в какъв вид слуша музика е въпрос на личен избор и на фенщина. Ако ти искаш да имаш албумите на любимата си група, поне за мен е така – аз искам да ги имам в физически вид. Те трябва да са нещо, което мога да пипна, мога да разгледам. Навремето като ученик се запалих по музиката и имах любими групи, аз търсех техните плочи. Разглеждах ги, всяка една думичка, написана по обложката, четях, презаписвах си ги в една тетрадка. Като вземеш тази плоча, ти се докосваш до нещо материално, което идва директно от твоята любима група.
В началото какво те вдъхновяваше да пишеш текстовете?
В началото нищо не ме вдъхновяваше. Просто някой трябваше да пише текстове, а първият ни текст на „Река си ти“ не е наш. Той е на Владимир Голев. Случайно го намерих в едно списание, в което се публикуваше поезия и ми хареса. Видях, че ще пасне на песента. След това обаче решихме, че трябва да са си наши песните и аз започнах първи опити, като първият ми такъв беше „Сутринта“. Хич не ми беше лесно да го напиша. Човек, като го прочете, не е нещо особено, но на мен ми взе време. Постепенно така започнах да се научавам как се пишат текстове, защото аз правя текстове за песни, нали. Изобщо не се считам за поет и тези текстове за нещо по-различно от текст за конкретна песен, защото повечето са написани по вече готова музика. През годините започнаха да се появяват и такива теми, които ме вълнуваха.
Смея да загатна, че подготвяте нов албум. Сега какво те вдъхновява да пишеш текстове?
Сега аз мисля по-философски върху темите, които ме вълнуват. И виждам, че в момента аз имам много текстове, които са написани с цел в бъдеще „Клас“ да направи музика по тях. Те са като една банка от готови идеи, по които да направи музика. И много от тях са за нещо много обикновено, обаче погледнато от един по-философски ъгъл и тогава текстът става по-интересен и същевременно има и по-общочовешко звучене. С новия албум феновете ще чуят и новите текстове.
Може ли да ми разкажеш нещо повече за самия албум? Ще има ли по-различно звучене и визия от сегашните или смятате да запазите стила си?
Стилът определено си е „Клас“. Материалът в голяма степен вече е създаден като идеи, някои песни са в абсолютно завършен вид, други са още в работен етап върху аранжимента. Но ще има един последен поглед и редакция на това как точно ще звучат нещата, защото докато стане факт албумът, всъщност музиката се променя.И ние искаме да звучим като група, която прави музика сега, а не нещо взето старо от преди години. Дори ние не знаем точно как ще изглежда албумът накрая, но определено ще бъде свежо, модерно звучащо нещо.
Има ли шанс да чуем някоя нова песен на 17 юли в Пловдив?
От новия албум не, обаче ще изсвирим четири песни, които никога не сме свирили на концерт. Три са от последния ни засега албум „Кадифе и порцелан“. Три песни от този албум включих в сетлиста. И това, което за мен е най-любопитно и интересно, е едно старо парче от албума „Госпожа Емилия“, което не е много популярно. За мен това е страхотно парче, и то се казва „Гето щастлив живот“. То ще бъде в един осъвременен звук и аранжимент и мисля, че ще прозвучи много на място на фестивала.
От тази година работите с Fest Management. Какво ви дава тази стъпка?
Това е последният щрих към затваряне на целия професионален кръг за „Клас“. Досега ние сами сме си били всичко – и автори, и продуценти, мениджъри, PR и т.н. Да имаш зад гърба си една такава агенция е, от една страна, голямо облекчение, защото тази тя поема огромна част от нещата, които трябва да се свършат извън правенето на музика, за да може тази музика да достигне правилно до хората и да има живот. От друга страна, знаеш, че можеш да разчиташ на някого. Специално на мен ми е изключително приятно да работя с екипа на тази агенция, защото те са страхотни хора. Това също има голямо значение. И надявам се, че това е само началото на едно много приятно пътешествие, което започваме заедно.
И един въпрос, който задавам на всички – кой е любимият ти звук?
Шумът на морето.