Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus.
Цялото интервю може да прочетете тук.
Този епизод на ЗВУК решихме да кръстим отЗВУК, защото това, което се случва наблизо, има значение и за нас. Той е малко по-различен. Създадохме ЗВУК като творческа и музикална алтернатива, но тя може да бъде и социална, защото все пак живеем в реалността. И ако има нещо по-важно от съществуването ѝ, то е осъзнатият избор да я изградим заедно.
На 1 ноември в Нови Сад се срутва козирка на железопътна гара, която убива 15 души. Последват укрити документи, мълчание, властови схеми. Но този път – и нещо различно. През последните четири месеца в Сърбия се провеждат най-големите студентски протести от разпадането на Югославия насам. Всеки ден в 11:52 ч. страната притихва в 15-минутен траур. Хиляди вървят през градове, затварят булеварди, изискват промяна.
Надяваме се вече да сте чули за протестите. Ние искаме да обърнем внимание, че те не са просто бунт. Те са съзнателният отказ да търпиш несправедливостта и да се примириш. Те са „човешки“ протести. И тази идея заслужава да бъде чута. Затова в този епизод решихме да ѝ дадем глас, защото смятаме, че е повече от идея – посока, която зависи и от нас.
В този епизод на отЗВУК ви срещаме с Даниела Змайевич – концертен фотограф и филолог, която е завършила в България, но е от Сърбия и в момента живее в Белград, с Петар Шварц – китарист на групата ALI, който е от Сърбия, но живее в София и Ксения, студент от Факултета по биология в Белград, която е активна част от протестите.
Какво в случая с козирката на железопътната гара изкара особено младите хора на улицата в Сърбия?
Даниела: Те [студентите] протестират срещу нещо, което е грешно. И някакви хора идват и им говорят неща, които са абсурдни и ги нападат. Мисля, че те първоначално един друг искаха да се защитят. След това някакси като един камък, който тръгва да пада и след това вече няма спиране [потръгнаха]. Студентите винаги са били хора, които започват големите промени – 1968-а в Югославия още, след това 1991-а, срещу Милошевич.
Петар: Реакцията, която, както винаги е гарантирано неадекватна от правителството, които първо казваха, че съответната стряха въобще не е била част от реконструкцията, което беше чиста лъжа, но те вече толкова лъжат, че им става навик и не могат по никакъв начин да се самокоригират в това.
Ксения: Просто ни омръзна да ни заглушават и да си мълчим през всички тези години. От много години, от както съм самоозъснат човек, откакто съм се родила e така в страната ни и мисля, че това просто беше точката на кипене за всички нас и си казахме „Стига толкова, не искаме да мълчим и да се правим на глупави“. Това е.
Основната фирма, която е работила над реконструкцията на ЖП гарата е китайска компания, която е наела сръбски подизпълнители, за да извършат ремонта. Си Дзинпин и Александър Вучич са откровено близки, поддържат отношенията между двете страни тесни и макар и от инцидента насам 11 души да са само задържани, а други – подали оставка, протестите продължават.
Даниела: Тези протести не са политически, те са човешки. Мисля, че мнозинството следят студентите в момента и всичко, което те правят. Мисля, че това е някаква кулминация. Нали знаеш приказката за жабата? Как сваряваш една жаба? Слагаш я в хладна вода и постепенно вдигаш температурата. Тя не се усеща, привиква, докато не се сварява. Е, така някак си сме и ние. Постоянно нещо се случва и ние привикваме на неща, на които нормални хора не трябва да са свикнали. Ти разбираш, че си свикнал, но по същото време се случва нещо такова. Всички реагират много емоционално, защото това е впоследствие на корупция. Тези хора биха могли да са живи сега. Не е нещастие, както те го представят. Мисля, че заради начина, по който студентите правят всичко и начина, по който карат хората да се чувстват солидарни към тях и едни към други, просто няма как нещата да са по-различни. За нас те са деца. Солидарност към тези деца е, според мен, причината.
Петар: Те имат изисквания, които са към институциите, които в една нормална държава трябваше да си свършили работата вече по този казус. Те се опитват да изпълнят тези изисквания, обаче не ги изпълняват съвсем, защото това означава, че трябва да се прострелят в крака и че трябва да влязат всички по ред в затвора и те няма да го оправят. Но го правят шано начин, за да могат пред Запада и пред себе си и пред собствените си гласоподаватели да твърдят, че са изпълнали това, което искаме, обаче въобще не са го изпълнили. Например премиера ни подаде оставка – това въобще не е едно от изискванията.
И тези неща заедно с волята на студентите, които в момента са основната движеща сила на тези протести, понеже не съм го споменавал досега, са това, което ги държи още. И все по-ненадекватната реакция… Много се личи вече импотенцията на властта по някакъв начин да реагира на тези съвсем логични изисквания на студентите. И това, което също според мен помага е, че опозицията се държи леко встрани. Смисъл тя очевидно подкрепя протестите обаче не ги е яхнала така да се каже, което аз лично смятам за правилен ход да не се боядисва това като опит на вече застарели или може би, компрометирани фигури да го опорочат това, бих казал, чисто движение.
Даниела: Това би било коренна промяна – да се обяват всички документи, да се накажат виновните, хората, които са в затвора в последствие на протестите да се пуснат, защото са безправно в затвора. И това е.
Протести сме виждали много. И добри и лоши. Впечатляващото този път е как протестите в Сърбия напускат Белград и поглъщат страната, как случаите на пострадали и задържани са сведени до минимум предвид мащабите и как с всеки един, те стават по-креативни, по-силни, по-устойчиви. И отговорът, който намерихме е много прост – в основата на организацията стоят студентите.
Ксения: Организираме пленуми във факулетите и си споделяме информацията в социалните мрежи. Всеки факултет в Сърбия си има официален профил във всички социални мрежи и винаги може човек да намери полезна информация там. Срещаме се, планираме и обсъждаме неща, които са се случили или трябва да се случат. Има специални групи хора във всеки факултет, които комуникират с другите факултети, медии, охрана, логистика и всичко нужно.
Даниела: Социалните мрежи позволяват на хората да се организират и да им помагат. Организират дарения за тях, защото почти всички университети са под блокада. Организират помощ за хора, които са пострадали по време на протестите. Например, в Нови Сад на големия протест, който беше преди седмица-две, студентите са ходили от Белград до Нови Сад пеша. Това са 80 км, два дни. На втория ден дори хора с колела. И хората от градовете, през които студентите са минавали, пак, чрез социални мрежи, се бях организирали да ги посрещнат. Като казвам посрещнат имам предвид храна, спане. Говорим за стотици хора, които са се организирали по какъвто и да е начин, за да им помогнат.
Ксения: Всеки може да прави всичко, честно казано. Ако искаш да помогнеш, можеш да отидеш в различни групи и да споделиш идеята си. Не е стриктно, но си имаме хора, които си вършат определена част от работата и така оставаме организирани. Социалните мрежи ни помагат много в този аспект. Няма един единствен човек, който организира всичко. Поддържаме нещата безопасни чрез т.нар. стюарди. Имаме охранителни групи и стюарди, които се грижат за безопаснотта. Както казах, те блокират пътищата, стоят отстрани. Можеш да ги заговориш и да ги попиташ въпрос. Ако се чувстваш застрашен, можеш да бъдеш с тях. Те са доброволци. Обикновено са студенти, разбира се, от съответните факултети. И ако нещо се случи, винаги те поемат удара първи. За мен те са истински герои. Наистина се грижат за безопасността ни. Особено след няколкото случая на нападения с коли.
Освен движещата сила на студентите, кой друг се включва в протестите?
Даниела: Много хора. Мисля, че вече става въпрос за all walks of life. Хора, които нямат много общо един помежду си – адвокати, учители, таксиметрови шофьори, лекари, преподаватели, ученици, родители. Абсолютно всички. В този момент, мисля, че вече може би само не полицията, но дори и тя до известен степен вече е.
Така ли?
Даниела: Да, да. Катарина Петрович, мисля, че се казва – тя е майор и първа говореше по телевизията за ролята на полицията, която не е такава каквато трябва да бъде в момента. Те я суспендираха и други полициаи ѝ оказаха подкрепа. В момента, мисля, че има към 500 подписа в нейна подкрепа, което е малко, но е нещо като става въпрос за полицаи.
А как хора, които са извън страната, могат да се включат в тази кауза?
Даниела: Споделянето може би е доста, доста важно. Важно е, защото може би най-малкото вдига нашето настроение. Аз съм на 45 години, повечето ми живот е минал през разни протести. Никога до сега не сме имали два вида подкрепа, която имаме сега. Едната е сърбската диаспора в чужбина. И другата голяма подкрепа, която имаме, е от съседните ни страни, от бившите югославянски страни, най-много бих казала от Хърватска, където във всеки голям град – Загреб, Осиек, Риека, Пула, във всички тези градове, редовно се организират протести. Словения, Босна. Много е хубаво, просто да виждаш, че тези хора ни разбират. А разбират ни, според мен, просто, защото навсякъде е същото. Както и във България, доколкото съм информирана, а вярвам, че съм, защото имам доста приятели там.
Докато сме на темата за мир, студентите са номинирани за Нобелова награда за мир. Какво мислиш?
Петар: Готино е като ПР. Дали ще спечелят, не знаем. Би било супер да спечелят. Много ме зарадва. Много ми затопли сърцето новината, но мисля, че всички много повече ще се зарадат, ако се получат исканията отколкото някакъв медал.
Можеш ли да ми опишеш атмосферата като на някой, който не е присъствал?
Ксения: Чувството е едно по рода си когато отидеш на протест, особено на този тип протести, защото има много хора, доста е пренаселено, движиш се едва. Но никой не е стресиран, никой не юрка другите. Можеш да си говориш с всеки, да завържеш разговор. И ако не се чувстваш добре, всеки може да ти помогне. Имаме стюардите, които си вършат работата и са чудесни. Докато върви тълпата, те блокират пътищата, за да не бъде никой наранен, защото имаше и такива слаучи. Но като цяло има хора, които ликуват, млади и стари, хора които плачат, студенти, които плачат…Всички плачат понякога дори.
Петар: Изпълнено е само с положителни емоции, все едно си в края на 1960-те. Говори се за любов, за разбиране, за прочистване на националния дух и всякакви такива красиви неща и нещо, което за мен е супер показателно, е че след тези по-големи, по-масови събития, градът е по-чист от колкото е бил преди да започне този протест.
Ксения: Бих казала, че е едно красиво преживяване. Леко меланхолично, може би, но като цяло красиво. Но трябва да си там, за да го почувстваш. Не можеш да го видиш през камерата. Наистина е уникално по рода си.
Даниела: Даже между самите тях няма лидер, което според мен е изключителна сила, защото ако има лидер, той може да бъде подкупен, застрашен. Забелязала съм, че ако някой от тях изпъкне по някакъв начин, най-често това се случва на самите протести, където някой от тях се оказва изключително смел или защитава някой друг, те след това се оттеглят и не застават в медиите.
Петар: Едновременно, на контра-протеста, който е организиран от правителството има снимки – това изглежда като депония. И тук [в България] е имало такива случаи. От едната страна на парламента потестират едни и разчистват, когато си тръгват, а от другата страна – все едно някакъв пластмасов астероид е гръмнал. Така че не знам, по-ясна картина от това, че е става въпрос за бинарен избор не се сещам в момента.
Даниела: Спомням си случаите на три студентки, които поотделно са атакувани, поотделно са били наранявани и въпреки, че хората ги считат за герои, на транспарентите, ако следите, можете да видите техни имена – казват се Кристина, Саня и Ана – тях самите не ги виждаш по медиите. Връщат се на протестите и това е.
ОтЗВУКът е силен, макар и заглушен. Понякога изобщо не се споменава, дори по националната телевизия на страната, все още – единственият легитимен канал за тези без достъп до социалните мрежи. Все едно живееш в различна реалност, описва го Ксения. Споделя, че дори когато все пак покажат нещо от протестите, телевизията не просто изкривява думите на студентите – изопачава исканията им така, че да им изнася. И така, много хора реално остават без другата гледна точка. Без фактите и информацията защо се случва, това което става в страната. Познато, нали?
Ксения: Такъв е и случаят вкъщи. За щастие аз съм там, за да дам другата гледна точка, но много други хора нямат тази възможност. Те са възрастни хора, които живеят сами и не знаят какво се случва извън собствените им домове. Борим се да променим това, разбира се, но изглежда сякаш те не искат да ни чуят.
Петар: И в България, и всички тези превзети държави наоколо ти вече знаеш той [политикът] какво ще излезе да каже, ще обвинява другите за това, което той прави; всякакви схеми с вкарване на провокатори в протестите – всички тези неща са вече толкова пъти проиграни и тези сценарии са толкова изтъркани, че само хора, които не виждат абсолютно нищо извън тези, а тези съжаления са доста все още, медии и този начин на комуникация са тези, които още му се връзват на това.
Вучич е канил протестиращите за преговори, но те му отказват. Това е свързано ли с това, че никой не му вярва вече?
Даниела: Между другото. Другото нещо е, че самите студенти искат диалог с институциите, а не с него. Много често му казват „Не е в юрисдикцията ти“. Не ти е работа. Те до такава степен го отбягват, че ако трябва да кажат нещо за него, не казват даже името му. И в народа почахме да му викаме с една дума „Непоменик“. Този, на който името му не се казва. Като Волдеморт. Старо балканско вярване е че не трябва да се казва името на змията, примерно, защото те е страх от нея. Ако не ползваш на някой името, намаляваш мощта му над теб. Той кани на диалог, но по същото време праща хора, които вършат разни неща. Една от студентките, които споменах преди, беше пребита с палки. И челюстта и беше изкълчена. И всички казват: „С изкълчена челюст няма диалог“, защото няма диалог с човек, който постоянно върши натиск и агресия. Така че да, те искат диалог с институциите, с прокуратурата, искат демократични процеси, не безкрайни диалози с него, които, според мен, нямат никакъв смисъл и не водят до нищо. Това сме го видяли много пъти.
Носталгията по миналото често надделява разума, замълглява хоризонта и поколенията израснали преди новия век сякаш са здраво стиснали да не изгубят облагите, които десетилетия наред са трупали. Те подкрепят Вучич. Директори на училища се опитват да саботират своите учители, ученици и студенти и да се върнат към живота със затворени очи и запушени уши. Но стената се пропуква. Студентите се надяват, че и ако върху тях се упражни достатъчно натиск, може би ще разберат, че пътят, по който държавата върви от години не е полегат, нито нагоре, а силата, с която Вучич е захапал кокъла – отслабва. Често срещан плакат на протестите е „Студентите ще ви съдят.“ Те ще станат прокурори един ден. Затова и изискванията на студентите са диалог не с Непоменика, а с институциите. Хората там имат семейства, деца, приятели, на които бъдещето принадлежи.
Протестите изглеждат сравнително мирни, с изключение на няколко случая, за които няма понесена отговорност, но кои са хората, които смятат, че такъв „проблем“ се решава чрез насилие?
Петар: Да, протестите са наистина мирни и това допълнително озадачава някои хора. Както преди споменах, имаше опит да се вкарат разни провокатори, обаче хората вече много лесно ги разпознават.
Даниела: Вучич няколко пъти по телевизията е заплашвал студентите и протестиращите. Казва например, че той може да изпрати „специалните си единици“, които могат да разбият протестите за секунди. Или казва, че лоялистите му (това са хора, които са му лоялни), са готови на оръжие. Това го казва по телевизията. На някои хора им плаща, някои хора са изнудени, опитват се да прегазят протестиращите, опитват се и по някакви по-дискретни начини да застрашат протестиращите.
Чувстваш ли се застрашена, когато излизаш на протеста?
Ксения: Не мисля, че дори трябва да се говори за страх от това да излезеш на улицата и да кажеш това, което искаш и което мислиш. Но, за съжаление, това е случая и всеки страх е напълно оправдан в тази ситуация. Но веднъж след като излезеш и стъпиш сред тълпата, страхът изчезва. Поне за мен, защото виждам всички тези хора – млади и стари, които имат същите мечти като мен. Имаме споделена цел. Искаме едно и също нещо. И никой от тях не се страхува. Затова и аз не се страхувам.
Даниела: Студентите по изключителен начин реагират винаги. Тоест не реагират на провокации. Имаше един случай на едно момче, това беше в началото на протестите, когато един супер агресивен човек се опита да го нарани и в един момент застана точно пред лицето му и му викаше и го заплашваше, а момчето само стоеше и гледаше в него и не казваше нищо.
Петар: Междудругото имаше един много готин номер на предните големи протести в Сърбия, който е че в момента, в който такива провокатори започват да хвърлят неща или да бият някой или да нахлуват, всички останали просто сядат. И единствените, които остават да стоят са си те. Така че, да, добра практика.
Даниела: Имаше две случки на убити животни. Едното беше прегазено куче, което вървеше с протестиращите, което хората обичаха и му се радваха. Другото беше по-коварно и може би с някакви задни мисли – в Нови Сад, град на който белият заек е символ, бяха обесили бяло зайче пред входа на основно училище, където родители, учители и бивши ученици на училището протестират. И това си е заплаха към децата, към града, на който белият заек е символ. Така че той се опитва постоянно, по всякакви начини.
VO: Музиката винаги е била част от протестни движения – тя поддържа духа жив и допълва лозунгите. И като подкаст, който говори основно за музика, нямаше как да не се спрем на този аспект.
Този път в Сърбия големи концерти по площадите няма, няма сцени и камиони с озвучаване, но музиката пак е тук – тя присъства като енергия и ритъм на протестите. Диджеи даряват техниката си, цели хорове пеят на 24-часовите блокади, а хип-хопът звучи в скандиранията като „Всички на блокади“.
Жанровете се преплитат, но въпросът остава – дали рокът все още е музиката на революцията? Или протестният звук се е променил?
Петар: Сега, въобще, пейзажът на жанровете е съвсем различен от тогава. И предполагам, че това се отразява и на това. За скрития въпрос дали рок-н-рола все още е музиката на революцията, за мен продължава да е най-подходящ, но вижте ме аз съм с бяла коса, бяла брада. Така че, по-важно е младите, какво слушат и какво ги вълнува. Както винаги казвам, жанровете за мен са голяма мистерия така или иначе. Много ми е трудно да се накарам да говоря за жанрове, но отсякъде идва. Надявам се рокът да не загуби титлата на двигателната сила в различни революции, но може би е време да си признаем, че не е задължително да е така.
Ксения: Бих казала че повечето, които очаквахме да ни подркепят го правят. Не мисля че е нещо необичайно, но бих посочила Konstrakta с песента In Corpore Sano, които ни отдават пълната си подкрепа. Дори ни дадоха разрешение да използваме техни песни и цитати от песни без права за протестите. Мисля, че Ana Štajdohar също публично по националната телевизия изрази подкрепата си за студентите, което е голяма работа. Мисля, че много пънк рок групи, почти всички, честно казано, са на наша страна и ги обичаме. Бих посочила Goblini като група, която се откроява. Много от техните песни се свирят на протестите и разбира се, са прекрасни.
Даниела: Мадона. Което всъщност е big deal, защото след нейната подкрепа в социалните мрежи повече се пише и говори за ситуацията в чуждите медии. Така че… Да, важно е. От самото начало театри, Филхармонията ни, етногрупа Коло, която е най-голямата у нас, подкрепят официално. Едно от нещата, които правят, което е доста важно според мен, е след представленията си излизат на сцената с червени ръце, защото един от транспарентите ни е „Ръцете са ви кървави.“
Ксения: Най-често песни за свободата, за свобода на словото са винаги добре приети на нашите протести също. Има много песни, било то сръбски или чужди, които се пеят. Имам чувството, че не се говори много са рок и метал жанра попринцип, но покрай протестите много песни стават отново известни, което е прекрасно. Има много пънк рок, хеви метал, олд скуул рок песни, Ex-Yu. Много. И това ме прави изключително горда, защото мисля че нашето поколение не слуша достатъчно от тази музика и сега имат повод да го направят.
Даниела: Някои групи, които са по-алтернативни, също като Šajzerbiterlemon, Hali Gali, Vizelj, Gazorpazorp, Sv. Pseta ако някои случайно ги знаят, оказват подкрепа.
Ксения: Мисля че песните на Bajaga i Instrukturi са химна на протестите и свободата. Бих казала, че те са най-популярни, но също пънк рок бандатата Goblini и Mortal Kombat.
Петар: Може би ме е изненада… тука хората, не знам ли знаят за Bajaga. Има някои изпълнители от старото югославско време – някои, които тук [в България] говорят много, като Bijelo Dugme – и други по-стари изпълнители, за които съм се изненадал, че са така излезли смело с позиция, защото това означава, че в повечето места за свирене вероятно няма да си повече добре дошъл във Сърбия.
Даниела: Аз се сещам 1991-а ли беше, когато бяха големите протести срещу Милошевич, някои групи пътуваха из цяла Сърбия и имаха концерти на самите протести. Една от тези групи беше Eyesburn. Убедена съм, че хората във България знаят за тази група. Една от техните песни, която всъщност е кавър на група Haustor, казва се Šejn. И тогава беше една от химните на протеста и сега отново е.
В нея се пее „Izađi i bori se, u ovom gradu nema mesta za jednog od nas“ Тази песен и тогава и сега е популярна, сега вече и в социалните мрежи като бекграунд на постове. Имаше също една детска песничка, която студентите пееха, но малко променена. Тя е за едно животно, бръмбар, което казва, че ще дойде на ливадата и ще въдвори ред, защото всеки прави каквото си поиска. Студентите я бяха пренаписали за протестите и беше много симпатично. Стара една песен на група Alisa, която се казва „Саня“ я пеят като кавър, в която текстът е изменен и се пее за една от студентките, която беше атакувана, Саня, но и за другите студентки, по име. В нея има едно изречение, което доста ми харесва, променено. Казва „Mi smo jedni drugima redari“. Редари са студенти и ученици, които на протестите носят зелени жилетки и пазят всичко да е на ред.
Кои са твоите три песни, които значат “бунт“ за теб?
Петар: Първите асоциации за бунта са винаги за Rage Against the Machine, която е да е песен, общо взето, при тях това просто си е така – Fistful of Steel, Freedom, Know Your Enemy са все неща, с които сме отраснали. След това се сещам за пънк-движението от края на 70те да речем, Sex Pistols – God Save The Queen, което тотално е цайтгайста на времето и мястото си. И всички неща, които са свирени на Woodstock – изпълнители като Джими Хендрикс, Джон Джоко, Джо Кокер.
Ксения: Eдна от песните определено е тази на Magnifico – Pukni Zoro. Това е химн на всички протести, според мен. Пеят я всеки път, а и аз обичам тази песне. Другата най-вероятно ще е на EKV (Ekaterina Velika) – Zemlja. Много популярна песен. И също така третата на Đorđe Balašević – Živjeti Slobodnо.
Даниела: Аз ако можех, щях да си пусна нещо на Atari Teenage Riot. Опитвала съм се, като поствам снимки от протеста, да сложа като бекграунд песен на Atari Teenage Riot – Revolution Action, или, може би, Kids Are United. Обаче, Atari Teenage Riot ги няма в Инстаграм, така че, не мога. Но, Šejn. Šejn и Eyesburn остават моите песни. Той, Kojot, освен във Eyesburn има и регегрупа, всъщност, проект – Hornsman Coyote. Той малко преди протестите беше написал нова песен, която е се казва „Инвеститорски багери“, която е срещу рушенето на сгради, които нямат право да се рушат, за да се гради нещо ново и това се прави от една криминална група, която доста действа у нас. Но тази песен, за съжаление, малко се загуби, защото студентските протести в момента са по-важни, може би.
А коя е най-бунтарската песен на АЛИ?
Петар: Най-бунтарската песен на АЛИ за мен е Purification. Не знам колко хора са я чули, колко са обърнали внимание на текста и не искам никой сега да му променя значението, но за мен от пръв път като видях идеята за текста тя е точно това. Тя е прочистването на това зелодското в нас, т.е. покана за самокритичност, за бягане от ситуации, където твоята идентичност се размива в някаква групова идентичност и просто не води до нищо хубаво и понякога това трбява да се изрови с една много остра, дълбока лопата и да се затрие за малко, защото всички сме виждали до къде водят такива крайни мнения, основани на някакви илюзии общо взето.
Протести има и у нас – понякога за смислени каузи, понякога, повече от страх от някой измислен чип или директно – бягство от прогреса. Да се бориш за нещо, в което вярваш е уморително, но е по-уморително, когато си сам. Затова надеждата на студентите в Сърбия е и наша надежда – припомня ни, че не сме безгласни, че изборът съществува и някой се е борил за това да имаме това право да избираме. Надяваме се, че и вие ще чуете това.
Даниела: Има една случка, с един човек в едно малко населено място, което се казва Ресавица. Този човек с дни, може би седмици, сам излиза да протестира, защото една от начините, по който хората излизат е, както казах, 11.52ч., просто спират, където се намират, мълчат 15 минути. Спират коли, спират хора на улиците. И той сам излиза и застава и така с дни, може би седмици. Обаче в един момент един негов приятел също застава до него и сега на всеки протест този човек споделя видео как той върви и зад него… Mass of people. Супер много хора. Така че както тези студенти от Факултета по актоьорско майсторство, които първи застанаха и след тях почти всички университети, почти всички средни училища, така и този човек беше сам и след това вече всички почти се включиха. Мисля, че само е може би въпрос на момент, в който един човек, една група хора да започнат и другите да го последват.
Петар: Много се старая да избегна да давам съвети и съм си обещал…аз нямам българско гражданство, нямам право да говоря какво трябва и какво не трябва да се случва, но това, което мога да кажа е, че същите неща, които сега чувам в България, че се говорят, съм чувал и в Сърбия да се говорят. „Тук няма надежда, няма кой да смени, тук всички сме овце.“ Другото, което ще кажа е, че всяко такова изявление не работи в полза на хората, които искат нещо да променят, защото се получава един такъв ноцебо ефект или пигмалион ефект. Представи си, че имаш едно момче, закоето всички смятат, че той не може да играе баскетбол. Когато той като отиде да играе мач, той ще се притеснява да играе добре, защото всички му говорят колко е зле, съответно ще играе зле, тоест пророчството ще стане от самосебе си истина. И така ще се получава за напред. И обратното, ако човек си повтаря, че нещо хубаво може да стане и че промяната е възможна и че на индивидуално и групово ниво трябва да се правят определени неща, хората почват да ги правят тези неща и всичко е възможно и то си става заразително.
Даниела: Според мен и според доста хора, с които съм си говорила в Сърбия, ако имаше политика, ако имаше опозиция, народът нямаше до такава степен да следва студентите- Те са по-искрени, ние тях ги виждаме като нашето бъдеще. Те са нашето бъдеще, не само защото са образовани, млади, а също така са енергични, интелигентни, креативни. На всяко едно глупаво действие, което Непоменика прави, те реагират мигновено и то по гениални начини.
Петар: Имаше едно социално проучване, че за да се промени системата, трябва 3,5% от населението да излезе физически на улицата. Тоест, за България, това би означало нещо от сорта на 200 хиляди души да излязат по улиците и на теория има доста по-сериозен шанс да се изкорени това, което се случва.
Вярваш ли, че протестите обаче ще доведат до нуждата промяна или страхуваш ли се, че хората ще се уморят и корупцията отново ще надделее?
Даниела: Аз веднъж бях казала, че ако този път не стане, тогава студентите и учениците трябва просто да напуснат страната и да ни оставят в бърлогата, защото никога толкова шанс не сме имали. Студентите са без умора. Както казах, Непоменика нещо прави и те от това нещо правят автогол.
Ксения: Сигурно се повтарям, че казвам колко е красиво, но наистина е много красиво, това което се случва. Не мисля, че някой в тълпата се страхува. Да, не знаеш какво ще се случи с теб. Всичко може да стане, но не мисля, че този страх присъства с нас на улицата. Това е нещо по-голямо от страха. Ти самият се чувстваш по-голям. Нищо не може да те спре от това да направиш това, което искаш. И мисля че ще това ще доведе до нещо хубаво в някакъв момент.
Даниела: Вучич плаща на хората, това обикновено са необразовани, стари хора, по 20 евро и ги качва в автобуса, дава им по един сандвич. В същото време, студентите тръгват сами и са посрещани с гозби. Хората се разбират и правят всичко възможно на тях да им е удобно. Да ги нахранят, да ги настанят, да им помогнат с каквото могат. След като свърши протеста в Нови Сад, голяма група таксиметрови шофьори от Белград отидоха и прибраха студентите. На всички протести идват фермери, с трактори, които правят кръг около протестиращите. Пеменицата ми е в средно училище и съм доста съм запозната, че толкова много адвокати водят часове с тях, защото те са малки и не знаят до толкова добре на какво имат право, на какво нямат право. От нея и от моите ученици знам, че адвокати им пишат и им оставят контактите си, ако някой е арестуван, да им пише про боно. Така че, мисля, че всички правят каквото могат да направят. И това е, според това мисля, че шансът ни е голям сега.
Петар: Както всички обичат в момента да казват ние сме там, за да сме до студентите, зад студентите, за студентите да ги подкрепяме и го правим, защото вярваме и защото знаем, че има нужда. В същото време се страхуваме, защото не е ясно какъв ще е резултатът. Някъде прочетох много хубава метафора – единственото, което е ясно е това че за първи път нашият голям вожд играе мач, за който той самият не знае какъв ще е резултатът накрая и това е добро начало. Това не означава, че мачът е спечелен. Напротив, те първа играем за първи мач. Така че, ще видим какво ще стане, но и надеждата и страхът са силни мотиватори и не са взаимноизключващи се, напротив даже бих казал че обикновено като правиш нещо, което наистина има смисъл един от добрите критерии които можеш да намериш, за да видиш дали си струва и дали правиш нещо смиселно е да видиш колко хора ще ти правят контра.
И малките неща мога да имат сила. Една песен, един транспарант, един студент, който застава пръв. Ако 3,5% могат да променят системата, тогава остава само един въпрос – кой ще бъде част от тях?