Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. Във втори епизод от сезон 2 на ZVUK се срещаме с тонрежисьорът, който дълго време следва мечтите си и ги реализира точно когато удря дъното. След няколко неуспешни кариерни опита, Иван решава да се посвети на това, което обича – музиката.
В забравена индустриална зона на София, зад тухлени стени и стари железни врати, тупти сърцето на българската алтернативна сцена – Заводъ 33. Това не е просто пространство за репетиции или студио. Това е дом. Дом за различни музиканти, артисти и творци, които създават, експериментират и живеят чрез музиката. Но преди да стане символ на културно възраждане, Заводъ 33 е бил само идея, родена спонтанно, и една полуразрушена сграда, в която малцина биха видели потенциал. Днес Иван ни развежда из това пространство и разказва за историята му.
Какво е Заводъ 33?
Идеята му за Заводъ 33 се ражда съвсем спонтанно – и така той намира сграда, която тъне в разруха. Но Иван вижда потенциал там, където другите виждат само руини и днес пространството се превръща в живо доказателство за визията и упоритостта му. Зад всичко това обаче стои и нещо много по-дълбоко – споменът за родния му град, пълен с фабрики и заводи, където някога всичко е кипяло от работа. Днес, вместо машини, в своеобразния завод на Иван работят усилено идеи и звуци.
Историята започва от една репетиционна в Красна поляна. „После станаха две“, разказва създателят на пространството. След неуспешен опит да работи на летище край Монтана и с новоосъзнатата идея, че това, което върви на малък мащаб, може да се развие в нещо по-голямо, той се впуска в търсене на ново място. И така стига до сграда от 30-те години – „абсолютна съборетина“ без прозорци, врати и дори здрав под. „Тук беше все едно е гръмнала бомба, но аз видях потенциал.“
Тази сграда крие своя собствена история – била е шивашка фабрика по царско време, парфюмиерна, склад за авточасти. След години на пустота, тя отново оживява благодарение на визията и упоритостта на човек, който вярва, че всяко пространство може да се превърне в културен център, ако зад него стои правилната идея.
Но как се изгражда такова място? За Иван музиката винаги е била пътеводна светлина. Свири от четиригодишен – цигулка, гъдулка, класическа китара и бас китара – преминавайки през любовта към народната музика и неприязънта към комерсиалния поп фолк. През годините минава през трудности и разочарования, но вярата в доброто и в хората, които споделят същата страст, го задържа на пътя.
„Тук през Заводъ 33 минаха много хора – и надменни, и ценни. Но мястото само изхвърли тези, които не пасваха. Останаха само истинските.“, споделя Иван.
Поддържането на подобен проект обаче не е лесно. „Особено с две деца вкъщи“, споделя той с усмивка. Съпругата му е опора, а балансът между семейство и бизнес е постоянна борба. Но най-важното е изграждането на доверие – „да знаят хората, че дори ако направя грешка, тя е честна.“
Заводъ 33 е дом за всякакви стилове и енергии – от пънкари, хеви метъли и рок барабанисти до диджеи и преподаватели по тъпани, та дори представители на африканската музика намират своя дом в това пространство. Тук няма място за разделения, защото музиката е универсален език. Гледайки на музикайлния пейзаж преди и сега, обаче, Иван смята че той драстично се е променил през последните 15 години. Според него младите са все по-облъчени от мейнстрийма, въпреки че алтернативната сцена продължава да вдъхновява и подхранва нови идеи.
„Ъндърграундът винаги е бил източникът, от който мейнстриймът черпи вдъхновение.“
Иван описва Заводъ 33 като място „от артист за артисти“ – култура, изградена с любов, труд и постоянство. За разлика от много наемодатели, които не се интересуват от съдържанието на пространствата си, той подхожда към всяка група с разбиране и желание да бъде полезен. „Най-добре се чувствам, когато озвучавам живи банди – знам какво искат музикантите, защото съм бил от тяхната страна.“ , споделя Иван, чиято най-голяма страст остава тонрежисурата, макар че страничните му хобита да варират от авиация и мотори до строителство и пещери.
Какво не е наред с културата у нас?
На въпроса какво би променил в културния живот на България, той отговаря директно: „Манталитетът. Всичко започва от дома и от училището. Имаме невероятна история, но трябва да я представим така, че да вдъхновява. Музиката, спортът, изкуствата трябва да се преподават по-алтернативно – да заведем децата в звукозаписно студио, да ги оставим да усетят енергията на живата музика.“
Темата за клубната култура у нас също намира място в разговора ни. Според Иван, проблемът не е само в липсата на култура от страна на публиката, а най-вече в самите собственици на клубове. „Рибата се вмирисва от към главата“, казва той с усмивка, но с ясен тон. Лошите практики – като концерти, които започват късно, за да се повиши оборотът на бара – рушат връзката между артисти и публика и създават порочен кръг. „Публиката идва с очакването, че концертът ще закъснее, защото това е масова практика, и съответно също закъснява. Оттам концертите започват все по-късно и това демотивира както музикантите, така и феновете.“
Това, което той има предвид е, че често концертът е обявен за 20:30 часа, но реално започва около 22:00, което принуждава хората да напуснат преди края на събитието, за да могат да хванат последното метро или автобус. „Случвало се е публиката да си тръгва по средата на най-яките сетове, просто защото няма друг избор. Това разваля цялостното преживяване и създава усещане за несигурност – хем знаеш, че ще закъснее, хем после бързаш да си тръгнеш.“
Неговият най-чест съвет към младите музиканти? „Ако нещо не се чува, значи нещо друго трябва да се намали.“ На пръв поглед това звучи като техническа забележка в света на тонрежисурата, но Иван обяснява, че всъщност това правило има много по-дълбок смисъл. „Особено младите музиканти често правят грешката да увеличават звука на инструмента, който не чуват добре – примерно казват: ‘Не си чувам китарата,’ и веднага усилват китарата. След това гласът потъва, вокалистът увеличава себе си и така нататък, докато накрая всичко става каша.“
Според него най-важното умение е не да добавяш още и още, а да намериш баланса, като намалиш излишното. „Това важи не само в музиката, но и в живота – когато нещо не върви, вместо да добавяш още задължения или шум, погледни какво можеш да намалиш, кое е излишно. Така намираш истинската стойност и чистия звук – и в музиката, и в ежедневието си.“
Като тонрежисьор той допълва, че обратната връзка също е ключова. Когато вижда, че нещо куца, винаги се опитва да го посочи по конструктивен начин, защото според него е ужасно да живееш с илюзията, че всичко ти е наред, без да се чуваш отстрани. Затова и похвалите, когато са заслужени, са също толкова важни – често той се стреми да вдъхне увереност на младите да продължават напред.
Иван разсъждава, че в България все още битува поговорката „Музикант къща не храни“, но той е решен да промени това мислене. За него Заводъ 33 е не просто бизнес или място за репетиции, а цялостна философия и културна мисия. Неговата визия за бъдещето включва не просто разрастване на пространството, но и изграждане на общност, която вярва в стойността на изкуството и в силата на музиката да променя светове. Той споделя, че за него не е важно само името ти да остане – важно е какво ще оставиш след себе си като културен отпечатък, а неговата цел е да изгради среда, в която музикантите не се чувстват като втора ръка хора, а като важна и ценена част от обществото.
А защо именно името Заводъ 33?
Името носи дълбок символизъм за Иван. Числото три винаги е било негово любимо – то носи усещане за завършеност и хармония. Когато на 33 години се ражда дъщеря му, това число добива още по-лично значение и се превръща в своеобразен талисман за новото начинание.
Думата „завод” е не по-малко значима. Тя е препратка към индустриалното минало на родния му град Плевен, към времената, когато там е кипяло производство и фабриките са били символ на развитие и стабилност. За Иван тази връзка е повече от сантиментална – тя е ироничен коментар към разпада на индустрията и същевременно заявка за нов вид „производство“. Вместо машини и стоки, Заводъ 33 „произвежда“ музика, култура и общност.
В очите му това е съвременното производство, което вдъхва живот на градската среда по същия начин, по който някога заводите са осигурявали прехрана и перспектива за хиляди хора. Сградата на Заводъ 33 буквално и метафорично е нова фабрика – място, където се кове нещо ценно и трайно: изкуството.
Така името съчетава лична история, социален коментар и визия за бъдещето – едно кратко, но мощно послание, че дори в свят на дигитализация и бързи промени, физическите пространства за творчество остават безценни.
И разбира се, любимият ЗВУК на един тонрежисьор?
Иван отговаря без колебание: „Звукът нарушава тишината – и точно това го прави специален. Но любимият ми звук? Капка, която пада в езеро в тишината на пещера.“