Днес ви срещаме с един артист, за когото музиката е не просто професия, а начин на живот – Jonathan Roy. Канадският певец и автор на песни, чийто път започва далеч от сцената и преминава през спорт, съмнения, търсене и много вътрешни битки, за да стигне до онази честна и сурова музика, която днес го отвежда по света и за втори път – в България.
Jonathan Roy е артист, който не бяга от съмненията си и не се страхува да говори открито за уязвимостта, търсенето и нуждата от баланс между свобода и реалност. В този разговор му благодарим, че ни пусна в своя свят – между пътя, музиката, природата и онези малки истини, които често пренебрегваме в забързаното ежедневие.
В този разговор говорим за пътя към Европа, за свободата да живееш извън системата, за писането като терапия, за щастието, което не винаги се поддава на думи, и за звуците, които ни връщат към най-истинската версия на самите нас.
И така, ще започна с нещо, което спомена по-рано – концертът на 31 януари в София ще бъде най-големият ти концерт в Европа, нали? Някога мислил ли си, че ще стигнеш до Европа? Мечтал ли си си го, когато започна да се занимаваш с музика? Имаше ли такава амбиция?
Не съвсем. Амбициозен съм, но не мисля, че в главата ми дори е имало мисълта: „Хей, трябва да отидем в Париж, да отидем в България, да отидем в Прага.“ Нещата не стояха съвсем така в началото, но забавното е, че когато „Keeping Me Alive“ излезе и започнах да виждам как числата в YouTube растат, картината постепенно започна да се оформя. И изведнъж се появи възможността да дойдем и да свирим в Европа. До преди това никога не бях идвал в Европа, освен че в участвах на фестивал в Бордо веднъж, когато бях млад. Така че, определено не беше в плановете ми. И това, което се случва в момента е много по-яко, отколкото изобщо някога съм си представял.
Това е второто ти идване в България, нали?
Да, второто.
Повечето артисти може би не помнят, но ти помниш ли нещо от първия път?
О, да, определено. Помня го много добре, защото бях много болен. Спомням си, че май свирих в Букурещ предишната вечер и трябваше да съкратя с шест–седем песни, защото си казах: „Трябва да съм във форма за София.“ Честно казано, не мислех, че ще мога да изляза на сцената в София, а аз никога не съм отменял концерт в живота си – за 17 години. Бях по скоро разочарован, отколкото паникьосан, защото София беше най-големият ни концерт от турнето и беше разпродаден. Спомням си как само си мислех: „Дано мога да пея.“ Заведоха ме на лекар, дадоха ми някакви лекарства, поспах малко и концертът мина страхотно. Не бях в най-добрата си форма, но се получи. Сега се радвам, че съм тук и се чувствам страхотно. Самото шоу също претърпя много промени през последната година и половина. Нямам търпение хората да видят какво сме подготвили. Мисля, че имаме около 10 нови песни, така че ще бъде много, много различно от първия път.
Ще наваксаш и за миналия път.
Да, на 100%. Нямам търпение. Имаме огромно шоу в Канада – със светлини и визуализации, които са много важна част от концерта. Надявам се един ден да мога да дойда тук с пълната програма, но поне утре всички ще получат музикалната част.
Всички знаят за хокеистката част от живота ти, затова няма да говорим за това. Кога осъзна, обаче че искаш да се занимаваш с музика и че това е твоят път?
Случи се естествено. Бях на 15–16 години, правех хип-хоп, рапирах – опитвах се да бъда като Еминем и 50 Cent. И после видях едно DVD, мисля, че се казваше „Where the Light Is“ на John Mayer. Видях как пее и свири на китара и си казах: „Боже мой, това искам да правя.“ Това беше началото на писането ми на песни, на опитите ми да пея и да намеря гласа си. После открих Paolo Nutini и Ray LaMontagne, опитвах се да копирам гласовете им, разбрах, че не мога, и така намерих своя собствен глас. И никога не погледнах назад. На 18 или 19 години издадох първия си албум. Започнах да свиря по малки барове, хората започнаха да идват, и чувството да си на малка сцена, а хората да пеят песните ти, беше невероятно. Тогава си казах: „Искам това да е моят живот.“ И се оказа, че е. Много съм благодарен.
Звукът ти доста еволюира – от поп към по-суров, алтернативен рок и поп. Как би описал тази еволюция с твои думи?
Винаги съм обичал singer-songwriter музиката, но винаги съм обичал и попа. Има нещо магично в популярната музика. Исках да внеса по-добри, по-задълбочени текстове в жанра, защото понякога ми се струва, че повечето са малко повърхностни – без да обиждам никого, разбира се. Поп музиката е най-слушаната музика все пак и има артисти, които правят невероятни текстове – Ed Sheeran, Taylor Swift и много други. От друга страна аз винаги съм обичал и по-грубата страна на рок жанра и гласът ми също клони към блус-рок. Тъй като все пак не исках да отивам 100% в блус жанра, се оказа по-естествено да внеса рок елемент в музиката си. Разбира се, мисля, че звукът ми ще продължи да се развива с времето, тъй като аз самият остарявам и се променям и експериментирам с различни стилове.
Има ли жанр, който още не си пробвал, но ти е любопитен?
Бих искал да направя напълно акустичен singer-songwriter албум – само китара и глас. Много го искам. Единственият проблем е, че е трудно да тръгнеш на турне с 12 песни само с една китара и собствения си глас. Все пак има хора като Gregory Alan Isakov, които го правят и един ден и аз бих искал да опитам – може би албум, в който започвам сам, а после бандата се включва с мен на сцената.
Имаш банда с теб на сцената, така ли?
Да. Основно барабаниста и пианиста ми са с мен почти от самото начало. След това добавихме и невероятния ни китарист от Ла Рошел, Франция. Единственият човек, който ми липсва и не мога винаги да водя със себе си е Ким, която сте виждали в „Keeping Me Alive“, но иначе бандата е почти пълна. Не бих могъл да турирам сам – би било ужасно скучно.
Така е. Е, можеш просто да ги взимаш с теб на турнета, за да ти правят компания, но да изпълняваш сам на сцената.
Не, не, трябват ми. Бандата ми е от изключително талантливи музиканти и съм много благодарен, че са с мен, защото издигат шоуто на съвсем друго ниво.
Работил си с много продуценти, които са свързани с артисти от различни жанрове – видях имена като Drake и Thirty Seconds to Mars.
Да.
Как се чувстваш, когато работиш с толкова креативни умове около себе си.
Първо, осъзнаваш, че в този бизнес всички сме еднакви – всички са креативни и добри в това, което правят. Някои имат по-дълъг списък с големи имена зад себе си, но това не означава, че са по-добри. Удоволствието да работиш с различни хора е голямо, защото всеки има различен начин на писане и различна енергия. С някои се свързваш повече, с други – не толкова, но това е нормално. Ако песента е добра, това е най-важното. Но…мисля, че през последните няколко години обичам повече да пиша сам, единствено с бандата ми, защото се получава много забавно. Те свирят, аз не мисля за музиката и просто пиша върху нея. Албумът „Symphony of Doubts“ беше написан точно така – събирахме се в студиото и си казвахме: „Как се чувствате? Какво искате да свирите на сцената?“ Аз просто импровизирах, намирах мелодии и текстове. В момента това е начина, по който работим. Като цяло чувствам, че имам нужда и да пиша текстовете си усамотен, за да бъдат песните още по-автентични и да разкриват мен и този, който съм.
Да, особено пък като става въпрос за текстове, сякаш е доста важно. Темите ти често са за любов, съмнение в себе си, надежда. Коя емоция ти е най-трудно да изразиш чрез музика?
Хм, може би песни като “Just For the Night” и като цяло щастливи песни. Те са ми най-трудни. Разбира се, аз също се боря с това да съм щастлив в определени моменти, но през повечето време наистина се радвам на живота и е странно, че ми е трудно да пиша за тази емоция, когато я изпитвам. Може би това е следващата глава в работата ми – да се науча да пиша по-леки и забавни песни. Мисля, че за мен музиката през последните години се превърна в терапия. Помогна ми да порасна и да разбера кой съм. Сега когато слушам старите си песни, си казвам: „А, това е урокът, който съм научил. Не го забравяй.“ Затова имам и татуировки – малки напомняния за това кой съм, през какво съм минал и да не забравям откъде идвам.
Напълно те разбирам за щастливото творчество. Сякаш ние хората винаги предпочитаме да гледаме тъжни филми, да слушаме тъжна музика…
Да, защото когато си щастлив искаш просто да живееш. Да оставиш всичко настрана и да се насладиш на момента.
Така е. Живял си дълго време в кемпер, пътувайки по света. Разкажи ми повече.
Едни от най-хубавите моменти в живота ми. Това беше най-голямата свобода, която съм имал. Нямах график, можех да отида навсякъде. Там за първи път наистина открих себе си. Влюбих се отново в музиката, намерих ясна посока и разбрах кой искам да бъда и продължавам да го правя и днес – просто хващам гората и откривам нови неща за себе си и за света. Препоръчвам го на всеки – не се отказвайте от всичко, а сложете живота си на пауза за малко и не се страхувайте просто да се впуснете в приключение. Страшно е, знам, особено тъй като всеки е в различна финансова ситуация, но ако можеш да заделиш малко пари и просто да го направиш, това променя живота ти. Наистина научаваш повече за себе си и след това можеш да донесеш наученото и в “истинския” си живот и сам да се изненадаш колко по-щастлив ще станеш.
Какъв е най-важният урок, който научи? Представям си, че е трябвало да се научиш как да запалиш газовата печка или да свържеш душа към тоалетната.
Да, научих много такива неща, абсолютно. Научих се и как да паля огън много бързо, как да се крия от полицията, за да паркирам и пренощувам безплатно на някое място, но най-вече се научих на търпение. Всички сме вечно забързани в живота – за пари, за успех. Но когато се отпуснеш и започнеш да се наслаждаваш на живота, нещата започват да се случват. И до ден днешен трябва да си напомням това понякога – да бъда в настоящия момент, да ценя хората около себе си, природата, океана, планините, защото често изпадам в стресиращи мисли като “Хайде, какво правим сега, какво следва?”, но винаги трябва да си кажеш “Успокой се. Виж какво има около теб и живей в момента.” Понякога забравяме и се фокусираме само над проблемите, но аз още се уча да оставям настрана негативните мисли, които заемат толкова много ненужно място в живота.
Може би затова толкова много хора страдат от burnout, защото се опитват да “задоволят” системата.
Да, винаги гоним нещо. Това са пълни глупости обаче. Щастието няма нищо общо с парите. Има общо с това да си с правилните хора и да правиш това, което обичаш. Знам, че това е доста трудно понякога, защото нещата които обичаш да правиш не винаги носят пари, но най-малкото което можеш да направиш е да намериш нещо, което може би не харесваш толкова, но ти носи финансово спокойствие, за да си развълнуван, когато дойде времето от деня, в което можеш да правиш това което обичаш без угризения.
Да, и да намериш баланса между двете.
Абсолютно.
Ти донякъде живееш изцяло извън шума на града, откъснат от света нали?
Донякъде, да.
Би ли казал, че си успял да избягаш от системата след като се премести в природата?
Не достатъчно. Почти изцяло живея в гората. Имам си малка ферма. Имам си собствена вода, но все още съм свързан към електропреносната мрежа, въпреки че бих искал някой ден да бъда напълно независим и в този аспект. В момента си мисля, че искам да си взема платноходка и да плавам в отворени води. Мисля, че за мен това би ме откъснало напълно от външния свят. Но дори когато съм си вкъщи в гората, се чувствам сякаш съм на почивка защото няма никой наоколо, това е просто красиво място, където се чувствам напълно свободен.
Какви хобита имаш или искаш да захванеш, може би такива, които хората не биха предположили, че ще допаднат на твоя характер?
Има много неща. Обичам скалното катерене. Обичам гмуркането и водата. Аз съм зодия риби, така че предполагам, това означава че много харесвам водата и то наистина е така – обожавам я. Едно от най-важните неща в живота ми е да сърфирам и да се гмуркам – да се потопя във водата и да видя този различен за мен свят е като приказка. Губя се и цял час и половина просто медитирам под водата. Има и куп други неща, които обичам, като шах. Играя шах, обичам да пътувам, да практикувам йога и да къмпингувам – всичко това е изключително важно за мен.
Ще те помоля за още един списък сега. Ако можеш да избереш пет песни, създай плейлист, който описва Джонатан Рой и неговата история.
Мои собствени песни или песни на други хора?
Не твои, на други хора.
О, Боже мой. Знаеш ли какво? Честно казано, дори не знам заглавията на песните, но мога да ти кажа имената на изпълнителите. Определено бих избрал песен на Paolo Nutini. Бих избрал песен на Ray LaMontagne. Определено бих избрал песен на John Mayer, песен на Gregory Alan Isakov. В момента доста често слушам Оливия Дийн, Мат Корби…. Знаеш ли кой е Мат Корби?
Не.
Супер готин изпълнител, виж го. Австралиец е.
Мисля, че станаха повече от пет.
Повече от пет са, да, но все едно. Извинявам, че не са конкретни имена на песни, но проблемът ми с музиката е, че често дори не знам кой пее, просто си пускам плейлист и ако нещо ми хареса, просто го добавям към „Харесани“.
И аз така. Рядко знам кой пее, защото просто си пускам радиото, за да не слушам същите пет песни, които имам в плейлиста си отново и отново. Говорейки за песни, утре излиза твоята нова песен. Искаш ли да ни кажеш повече за нея?
Ами, песента отдавна е излязла Spotify и другите музикални канали.
Но музикалния клип е нов.
Да, казва се Let ’Em Go, официалният акустичен музикален видеоклип е нов и го заснехме близо до Дубай в пустинята. Прекрасен е, направихме го супер дискретно и неподправено. Всъщност единствено купих един малък микрофон, който позиционирахме между нас тримата, само с две китари и два вокала. Ветровито е, звукът не е перфектен, но се получи толкова яко. Песента е може би за смъртта и за пристигането пред вратата на Рая и Ада, където който и да е отговорен, ще реши дали ще се качиш нагоре или ще слезеш надолу. Написах я за едно телевизионно предаване, но те така и не взеха песента, а аз си помислих: „Не ме интересува, че не са я взели, обичам тази песен. Искам да я издам” и го направих. Публиката ми наистина се припознават в нея, което е наистина, наистина яко. Ще изсвирим Let ’Em Go за първи път в София на 31 януари, така че ще бъде много забавно.“
И последният въпрос, който задавам на всички… Кой е любимият ти звук?
Природата. Обичам да съм в джунглата… така че е смесица от звуците на джунглата и вълните от океана. Много обичам да се събудя сутрин, преди да се гмуркам или да сърфирам, да пия кафе и просто да седя там и да чувам как маймунки викат или птици пеят и как вълните се разбиват в брега. Просто има нещо наистина, наистина красиво в това. И се надявам, че винаги ще съм близо до брега. Поне веднъж годишно.
Това беше лесно. Обикновено хората мислят много над този въпрос.
Наистина ли?
Да. Е, много ти благодаря.
Благодаря ви!