Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В дванадесети епизод гост на ZVUK е космическият вокал Али Абдала от едноименната група ALI. Групата издава първото си парче по време на пандемията, а днес излиза първия им албум INTROVERSE, който може да чуете на всички платформи. Али започва да се занимава с музика от много малък и днес има да ни разкаже много за процеса и вярата, че нещата винаги се получават с упоритост. Какви са неговите мечти и цели, може да прочетете или чуете в днешния епизод на ZVUK.
Моника: Али или Алан?
Али: Отначало беше Алан, после стана Ачо, после стана Али. В различните периоди от живота ми, всеки ми е казал по-различен начин. В момента съм Али. Както ми е истинското име.
М: А как се появяват група ALI?
А: Група ALI се появи, когато… През всичките години, в които бях част от група Macrophone, имах свои идеи, които малко или много не пасваха на концепцията на групата. В един момент, имах друга група във фирмата, в която работя, с които свирихме кавъри по фирмени партита. Към нас се присъедини Кало (Калоян Димитров, бас), който е нашият „мама и татко“ и всичко останало. Той е продуцент, басист, пианист и каквото още се сетите.
Тогава усетих, че мога да предложа идеите си на именно тази група. Предложих, не помня точно коя, мисля, че беше песен, която в момента не е в албума, но ще отиде в следващия албум със сигурност. Тя стана много яко, още на първата репетиция и след което вече започнахме.
Bliss & Blasphemy беше всъщност първата песен на албума, която репетирахме и стана много добре. После беше I Come From The Future. И така. И тъй като идеите бяха мои, просто решихме да ги издадем като група Ali And The Tough Cookies.
Но тъй като беше много дълго, просто решихме да бъде ALI и да бъде просто една песен. Имахме късмета, естествено, това да се случи по време на пандемия, когато всеки си е вкъщи, всеки е в YouTube или Facebook и т.н. Ние много добре осъзнаваме периода, в който това се случи.
Най-вероятно, ако сега бяхме пуснали тази песен, нямаше да стане толкова популярна. Не, че някаква супер популярна, но със сигурност нямаше да има популярността, която тогава натрупа.
И някакси си повярвахме, че можем да пишем авторска музика, което от днешна гледна точка ми звучи толкова наивно, толкова романтично. Но, всъщност, наистина се случиха нещата. Просто някакси всички кликнахме заедно и започнаха песните да придобиват форма, да придобиват звук и всичко останало.
И в момента групата, за съжаление или не, носи моето име. Нося си го това в момента, но да, така стана.
М: Да, щях да попитам още в началото за името, защото има групи които са Х името на вокала и останалите. Вие сте били …And The Tough Cookies.
А: Да, бяхме Ali And The Tought Cookies.
М: А сега ако трябва да го промените, били какво име би дал на “останалите”? Все още ли са tough cookies?
А: Мисля, че нито един от нас не го харесваше това име. Не помня защо го избирахме.
Просто преди това се казвахме The Taricates. И супер много НЕ харесвахме на “тарикатите” и решихме просто да измислим някакво друго име. И не помня вече кой беше предложил The Tough Cookies.
М: Понеже каза, че първата ви песен е излязла около пандемията се сетих за една история. По това време пусках музика на едно събитие в университета и Петар (Петар Шварц, китара) беше там. Аз тъкмо наскоро бях чула песента Bliss & Blasphemy, може би е била нова и я пуснах в плейлиста, а той дойде при мен да ми благодари. Аз не знаех, че е новата и първа песен на групата и бях объркана, защото на мен дори тогава ALI ми звучеше като група, която от години се занимава професионално с музика и звучи на световно ниво. И като се сещам за тогава и къде сте сега…
А: Това не значи, че сега сме кой знае къде. Наскоро ме питаха “4 години не са ли прекалено мног просто за един албум”? Аз отговорих, че ако е за група като Rage Against the Machine може би да, дълъг период е. Обаче през тези 4 години ние се учихме как да дъжим китара, буквално. Почти нито един от нас нямаше опит с това да свири авторска музика, може би само аз, но бях също много нов.
Започнахме от първа стъпка, нямахме идея къде се намираме, какво правим и тъй като, може би, защото сме в IT сферата и защото, по-скоро, може би, защото сме такива хора, всички имаме огромно доверие в процеса.
Винаги се доверяваме на процеса, независимо как, независимо дали сме назад или само се усещаме назад и малко по малко действаме и сме супер консистентни, всяка сряда – репетиция; винаги имаме няколко чат канала само за конкретни неща за групата и всеки допринася с каквото може ежедневно и така 4 години, всъщност, не са абсолютно нищо за целият товар от работа. Но най-вече всичко е върху Кало, защото, всъщност INTROVERSE звучи и до голяма степен има тази форма, благодарение на него.
И така 4 години са много време, но ние знаем през какво сме минали и какво сме постигнали през това дълго време, за да стигнем до ниво на една от читавите български банди, защото вече знам, че сме една от читавите български банди.
М: Представи Калото като „мама и татко“ на групата, каква суперсила има всеки един останал член от бандата? Представи ни ги, и каква е твоята суперсила също така?
А: При мен е много лесно. Аз просто давам някакви идеи. Не мога да кажа, че това е супер сила, но да кажем че осигурявам материалите. И което вече не е и точно така, защото започваме да си правим и авторски песни и всеки от бандата да се включва.
Да, Калото е, както казахме, „мама и тате“.
Петар е човекът-диригент. Той е гейткийпърът на всичките ексели, по които се движат всички планове, всички финанси, абсолютно всичко на групата по отношение на логистика, на всякакви такива неща, Петър е човекът.
Емо….той самият казва, че е беквокал. Аз не мога да приема, че той е беквокал. Емо, първо, че е много голям шоумен. Емо е супер готин – свири на триъгълник! Колко банди можеш да избориш, които имаш човек, който се занимава с това да свири на тръгълник и на дайре и да пее беквокал. И за мен той е по-скоро едва ли не перкусионист, отколкото беквокал.
Орли е нашият барабанист, доктор по астрофизика, астрономия, не знам точно по какво още е доктор, обаче на някакви много големи неща.
Тони е нашият глас на разума. Тони е най-големият практик на света. Всичко, което той казва, това се сбъдва. Той е нашата ясновидка, а и един истински виртуоз на китара. Тони е брутален китарист.
Гледам да не говоря толкова от музикална гледна точка, колкото като характер и като способност, която дава някакво спокойствие в групата. Винаги знаеш, че за нещо някой вече е поел грижата и то не е просто като някакви отделни задачки, а просто всеки има своя вайб в групата и когато ти трябва някакъв вайб, знаеш, че той е там.
М: Имате ли си някакъв inside joke в групата, който може би никой не би разбрал? Искаш ли да се опиташ да ни го обясниш?
А: Хм…ами…Орлин, нашият барабанист, има брат близнак, който също е страхотен барабанист. И когато репетицията е много добра му казваме “Браво, Явка!”. Когато направим грешка по време на репетиция, независимо дали сме аз, Петар или Кало, веднага обвиняваме Орли, защото днес „Орли е дошъл на репетиция“.
Но Орли всъщност, от всички нас, има най-голямото израстване. Аз без него не мога. Почти всяка песен, която имам като идея, започваме само аз и Орли.
Защото отначало аз имам нужда от ритъм, тъй като аз съм много насочен към groove, аз обичам бийтове, обичам бас. За мене groove-ът е гръбнакът на една песен, след като тя вече има някаква мелодия, първоначална. И почти винаги започваме по този начин – аз се обаждам на Орли, отиваме да репетираме двамата и ако стане, продължаваме вече с бандата. Така да е, inside joke-а винаги е против Орли, но всъщност Орли е това, което ни крепи стабилни.
М: Ти свираш ли на някакви други инструменти, освен китарата?
А: Аз и на китара не мога да свиря. Аз мога да си акомпанирам на себе си и в групата и да свиря някакви кавъри, но аз лично не мога да свиря на китара, като китарист.
М: Но пък имаш доста китари.
А: Имам много китари, но те са… Как да кажа? Първо, че гледам групата да има абсолютно максимално цялото снаражение. Всички възможни неща, от които се нуждае, за да може да покрие максимално голям спектър от звук. Затова и имаме толкова много китари.
Всъщност, не толкова много, аз имам 5 китари. 4 плюс една акустична. Просто имам много голямо текучество на китари постоянно.
А от друга страна, тъй като съм дизайнер, за мен китарата е един от най-хубавите дизайнерски продукти изобщо, защото освен форма, има и страхотна функция като дърводелски продукт. Изключително красив предмет. И е много хубаво да си подрънкваш. Което аз правя. Когато не съм в бандата, аз просто си подрънквам.
М: А която е любимата китара?
А: Нямам любима китара, но имам една китара, която знам, че ще си я взема на самотния остров. Тя дори не е от най-добрите ми китари, но просто има много голяма сантиментална стойност.
Един жълт телекастър, който ми направи един американски лютиер, казва се Carson Hes. Беше много куц период в живота ми и очакването на китарата ме крепеше с малко по-позитивни мисли, защото тя е лично от него. А той всъщност е и жесток, велик пич.
М: Предстои ви албумът INTROVERSE, който вече ти спомена. Но нека официално го представим. Какво значава името?
А: Ние много дълго време мислихме какво да бъде името на албума. Получи се на принципа да даваш постоянно предложения и в крайна сметка нещо наистина да щракне и да си кажеш “А, супер!” Най-вероятно мисля, че сме били у Петар, когато сме мислили имена. Без да се събираме да мислиме за име конкретно… Пуснахме думата в чата, моментално всички одобриха.
Просто това, което ни харесва в INTROVERSE, първо, че е абстрактно име, което ние много искахме да имаме. Абстрактно име на албума, което пък да не бъде много въздухарско. Сега като го казвам, тогава не усещах, че ще покрие толкова много неща, но всъщност по някакъв начин покрива интровертността, по някакъв начин покрива това, че всеки е сам е вселена. Въпреки, че това е много голям клише.
Дори само да го разбиеш на думи, intro и verse – интро и куплет. Много неща съчетава в себе си, но всъщност самият вайб на тази дума много откликна на нашата музика, която ние правим.
М: Ако трябва да определиш всички песни, които събира INTROVERSE в някаква обща тематика, имат ли такава и каква е?
А: Не мога да кажа, че има някаква тематика.
М: Или може би каква би била ти ако трябва да ги обединиш в нещо?
А: Ами да, може би точно заради това INTROVERSE е толкова подходящо име, защото обхваща много неща и можеш буквално срещу всяка песен да напишеш INTROVERSE и ще знаеш, че тази дума се отнася за нея. В смисъл, че имат един и същи вайб.
М: Ядосваш ли се, когато медиите или публиката може би не схващат посланието, което си искал да изразиш чрез песента?
А: Не. Аз не мисля, че съм стигнал етап, в който това да ми пречи. По-скоро много съм се радвал, когато хората ми пишат с техните версии, да речем за Don’t Hate Me. Една девойка ми беше писала, че постоянно слуша песента и плаче и ми разказва как си представя за какво става дума в тази песен. Аз не съм имал нищо от това предвид, но явно всеки си разбира изкуството по своя си начин. И всъщност за това ми е трудно да обясня INTROVERSE като дума, защото за всеки, тя ще звучи по определен начин.
М: И наистина да, песните за всеки имат различно значение.
А: Да, ние си имаме любими песни, но те по никакъв начин не са това, което ние очакваме. Няма да говоря с имена, но ние имахме по едно време една любима песен, която смятахме, че ни е най-популярната песен. Ами тази песен бързо беше задмината от следващата, която пуснахме. Нещата се случват и хората са различни и си имат различни мнения.
Кой съм аз да се сърдя, защото някой е разбрал по неговия си начин нещо.
М: Избери си една песен, може би твоята най-любима, и я анализирай от текста до инструментала и така нататък.
А: Примерно The List или Bliss & Blasphemy. И при двете текстът беше написан буквално на един дъх, защото съм бил по някакъв начин афектиран от нещо. Много рядко става така. Обикновено ми отнема повече време да напиша текст.
Но в тези две песни наистина написах текста много първосигнално. Може би затова на някои хора им се струват лигави или ядосани или нещо подобно.
Инструменталът и в двата случая тръгна от бийта. Защото… Защо не? Особено за The List. Да се насочим към The List.
Аз не мога да свиря на барабани, но зная, че мога да мисля бийтове. И зная, че мисля добри бийтове, които не са за всеки барабанист. Повечето барабанисти, с които съм работил винаги ми казваха “Това не е бийт. Няма как това цялото нещо да издържи на цяла песен”, докато при Орли няма такова мислене. Той иска да направим песната и бийта по начина, по който аз си го представям. Защото той знае, че тази песен ще звучи добре. Защото звучи добре в моята глава. И работим много. Така че The List е много особен бийт, който Орли направо разцепи.
От там нататък вече започваме с инструменталите. Но The List не е толкова лесно парче, тъй като то е много минималистично. Имаш много минималистични партии, които се събират в едно и буквално така трябва да запълнят пространството, че тази песен да не звучи кухо, да не звучи вяло, да се изгражда постоянно.
И тук, вече идва Кало, който знае как трябва да звучат така, че да могат да запълнят честотно спектъра, да имат плътност, да имат чувство, защото за мен целта не е просто да наредиш едни китари.
М: Казва минималистично, обаче аз помня, че Калото беше качил в някакво видео целия работен файл на The List, всичките тракове и как го е сглобил… И никак не изглеждаше минималистично!
А: Ето това е. Да направиш нещо, което от двеста и колко трака, не помня вече и то да звучи минималистично. Кало много добре разбира как да го направи, защото ние сме група от шест човека. Не може да имаш рок банда от шест човека! Ние сме едно от много малкото изключения, защото най-малкото имаш три китари, имаш беквокал, имаш барабани и вокали и допълнително и клавири, синтезатори и т.н. Това е много повече от един оркестър.
Много е важно да държиш нещата простички, така че хората да винаги да насочат вниманието си към някой от групата т.е. ние имаме три китари, но от тези три китари, ти чуваш само едната, когато трябва да чуваш китара. Всичко останало потъва много назад в микса.
М: Ако можехте да представите тази песна или дори – целият албум, на което и да е място по света, къде би било то?
А: Ами, всички групи, които следя от малък имат горе-долу едно и също развитие. Започват с хедлайн акт на Glastonbury, концерт в Royal Albert Hall, концерт на Wembley и така нататък. Така че всяко едно от тези неща, това е (смее се). Аз много добре разграничавам цели от мечти. А това са мечти.
Целите са ни да запишем албум. После да го презентираме пред максимално много хора и тук и навън. Тези неща малко-малко ще си дойдат, стига да сме последователни.
Но Wembley е добро място. Приятно място. Тихо и комуникативно.
М: Ако група трябваше да бъде персонаж от филм, какъв персонаж би бил и част от какъв филм?
А: Имаше един филм Розвата Пантера със Стийв Мартин. Ние сме Стийв Мартин.
Ако ни сравниш с една истинска рок банда, например – Korn и погледнеш как изглеждаме ние и нашето ежедневие – ние изглеждаме като най-смотаните хора на планетата и всичко, което правиш изглежда смотано, смешно, изглежда наивно и т.н.
В същото време, това изглежда много сладко за всички, които са ни гледали, защото те всъщност знаят че тези смотаняци звучат добре, когато се съберат. Яко е. Готино е. Рокендрол е. Не можеш да кажеш, че има някакъв смотан момент на сцената.
Ако се върна към филма, Стив Мартин има някакъв супер странен, смешен, смотан подход, но в крайна сметка всичко винаги му се случва окей. Винаги, накрая, той печели. Да, нещо подобно си представям и за нас. Не знам, гледала ли си филма?
М: Гледала съм Розвата пантера, обаче като анимация. Не съм гледала филма.
А: Добре, окей, да го кажем така. Представи си Мистър Бийн.
М: Мистър Бийн, да. Това ми беше другия аналог, който може би си представях, че е нещо такова, да. Спомена всички тези хора, които присъстват и идват на ваши концерти – кои са факторите, хората и случките, без които ALI нямаше да съществува?
А: Те са ежедневни, буквално. Ако нямахме по една репетиция на седмица, тази група нямаше да съществува. Това го зная със сигурност. Ако всеки един от нас беше приоритизирал в сърцето си повече работата, отколкото групата – това нямаше да се случи.
Просто всяко нещо, което ние правим, когато става дума за групата, си личи, че го правим за групата. Тази група има нужда от изключително много внимание, изключително много любов и консистентност, защото ние не сме тези артисти, които хората са свикнали да гледат, които живеят за изкуство, които са Артисти. При тях е лесно, от моя гледна точка, при тях е лесно да създават изкуство и да поддържат групата си или нещо подобно, защото то е част от природата им. Докато при нас е по-различно и наистина много по-съкровено, отколкото при много други артисти.
М: Какво поддържа мотивацията ти жива, когато имаш някакви съмнения или когато сте поставени пред някаква пречка от друг фактор на живота, която няма как да избегнеш?
А: Просто се доверяваме на процеса. Това е нещо, което веднага си залагам главата, че е нещо, което най-много работи. Довери се на процеса, ще имаш стъпки назад, няма проблеми. Просто знаеш, че това в някакъв момент ще премине, защото това е процес – развитие на групата, на личността, на всичко. Ние с всяка следваща репетиция сме по-добри отпреди.
Не мислим за провала като такъв. Няма такова нещо като провал. Стигаш до точка, но нещата не се случват както очакваш. Това е нормално, защото ние сме в бизнеса с хора. Дори когато работим, ние сме в бизнеса с хора. В музиката също сме в бизнеса с хора. Понякога хората не харесват това, което правиш. Хората не идват на твой концерт…Понякога не се случват нещата, както ти очакваш и тук е много важно ти да не действаш емоционално пред другите. Просто си казваш, това ще премине. И то преминава. До момента винаги е вършило работа. Аз не се сещам за момент, в който да сме се сринали.
М: Дали това, че да си инди-артист в България е част от предизвикателството? Част от спънките? Или по-скоро признание?
А: Ако го правиш само, за да бъдеш инди-артист в България е много тежко. Аз нямам психиката да си поставя за цел да бъда инди-артист в България за твърде дълго време. Обаче едно от хубавите неща в България е, че никой не му пука, никой не те занимава с нищо и имаш времето и свободата да си запишеш албум по начина, по който ти желаеш. Ако имаш силна психика ще използваш този факт, но ако имаш слаба психика, ще се поддадеш и ще се ограничиш, защото тук сцената е от 17 човека, 13 от които нямат пари и другите са в гестлиста. В това няма нищо лошо, но това не се припокрива с моите мечти. Инди-артист в България буквално означава да използваш България, за да можеш да си направиш нещата както трябва, никой да не ти каже нищо, след което – ти да можеш да представиш тези неща на максимално голям кръг от хора и навън, защото колко е голяма България, колко е голям светът.
М: И тук искам да отворя една последна тема, която е малко по-сериозна но ми се иска да си говорим за сериозни неща в този подкаст. Смяташ ли, че артистите трябва да имат социална или политическа позиция и да вземат страна във всеобщо засягащи ни проблеми?
А: Аз смятам, че ако ти като човек имаш мнение за тези неща, няма нищо лошо като артист да го показваш. Смятам, че един артист не трябва да има мнение за нищо, освен ако не е искрено. Ти не можеш да биеш някакъв барабан по теми, в които ти не вярваш и които не резонират в теб само, за да можеш да привлечеш някакво внимание.
По-скоро, аз съм на страната на това – по-добре нямайте социални и политически мнения публично, ако ги нямате като хора. Ако обаче имаш такива мнения, винаги трябва да ги изразяваш, особено – социални . За мен вече е ясно, че всички сме губещи по отношение на политиката.
Но по отношение на социални теми това е което е рокендрол. Целият рокендрол е една социална тема. Рокендролът говори за любов, за репресии, за силата на духа и всичко останало. Рокендролът, и винаги ще го твърдя, е най-силното нещо, което има силата да събаря цели строеве.
Това е, което и аз искам да правя, защото аз също имам социални теми, които ме вълнуват и имам група, която е огромно оръжие в тази посока и винаги, когато имам възможността, бих го използвал.
М: Смятам, че много хора се притесняват, че това по някакъв начин ограничава публиката ти, но пък, според мен е важно защото точно имаш гласа, някой те слуша и някой слуша музиката ти и може би ще се вслуша и в това, в което вярваш.
А: Със сигурност има моменти, в които губиш така е, но ние не сме Coldplay. Ако искаме да сме Coldplay, естествено всичко ще бъде all inclusive и всичко ще бъде прекрасно и т.н. Надявам се, наистина Coldplay да чувстват това, което правят, защото аз по време на първите три албума, бях болен фен на групата, но в момента те вече не са моето нещо. Не казвам, че са лоши, просто не са вече моята група, защото не резонира с мен тяхното творчество и текстът и каквото и да било.
Да, наистина ограничава моята публика, но пък по този начин имаш публика, която те разбира, която ти е консистентна, ти си я отглеждаш. Те винаги ще идват на концерти, ще водят със себе си хора и тези хора стават все повече и ще се радват, че някой говори на тези теми. Сега, в моя случай, този някой говори и английски език по тези теми в България, което още повече ограничава публиката, но и това е процес. И аз му имам доверие. Тези хора ще стават все повече, защото в момента, в който имаме албума в ръце ще отворим врати и навън и ще трупаме все повече аудитория. Няма да бъде като на Coldplay, но не е и това целта.
М: Какво е социална тема, която ти е на сърце в момента?
А: Хммм… Малко е клиширано да кажа домашното насилие, но е това. В Don’t Hate Мe не засягаме да директно и точно домашното насилие, по-скоро – фалшивите модели за какво е мъж и какво е жена, които налагаме върху децата си. Аз нямам деца, но съм пряк свидетел на мои приятели, които в момента са абсолютно емоционално желе и не могат да намерят пътя в живота, само защото помнят едно време техните родители как се отнасяли с тях.
“Какъв мъж си, ако нямаш книжка? Какъв мъж си, ако не можеш да завинтиш една крушка? Каква жена си, ако не можеш да сготвиш баница?”
Това от една страна. От друга страна: “Трябва да учиш, за да станеш еди какво си!”
Не казвам, че е лошо да учиш, но казвам, че понякога има нездравословни степени да караш децата си да правят нещо. Общо взето, всяка една социална тема ние приемаме в групата като близка, защото тя не е просто социална тема. Всеки от нас е изтъкан от комплекси, от филми, от всякакви такива неща и всяко нещо, което изкараш от себе си, което е било проблем в някакъв момент, то може да бъде социална тема. Депресията, приобщаването на хора с различни от твоите схващания, независимо дали са религиозни, дали са сексуални или каквото се сетиш. Всяко нещо може да бъде социална тема и ако се използва правилно ти ще помогнеш на човека или поне ще хвърлиш светлина върху неговия проблем. За мен това дава много голям смисъл да правиш нещата независимо дали е за изкуството. Просто да помагаш на хората – да бъдеш добра частичка, полезна частичка от общото.
М: И да не се губиш в шума на всичко, което те заобикаля и само ти казва това е по-добре, това е по-добре. Завършвам с един последен въпрос – кой е любимия ти звук, като не е задължено да е свързано с музиката?
А: Ще кажа нелюбим – имам много неприятен звук, който ми се е набил още от бебе. Ако се сещаш имаше някакъв звук за едно детско предаване по радиото с едно петле. С един така ужасен, супер натрапчив звук. Само като се сетя и настръхвам. Просто са избрали точния звук, който да събуди децата с рев. Може би, защото го асоциирам с това, че всеки път като го чувах, трябваше да ходя на училище.