Бен Кристо е китарист, певец и автор на песни, добре познат на феновете на алтернативната сцена като част от легендарната британска група The Sisters of Mercy. Поводът за този разговор е именно предстоящото участие на бандата в България по повод пет годишнината Rebel Rebel – фестивалът за алтернативна музика у нас. Той носи името на едноименния хит на Дейвид Боуи и е символ на бунта срещу всичко предвидимо в музиката. Всяка година Rebel Rebel събира групи, които носят духа на независимата сцена и превръща София в център на смелите и различните гласове.
The Sisters of Mercy често са наричани аутсайдери в музикалната индустрия. Започвам със следния въпрос, защото ще идвате в България за фестивала Rebel Rebel, чиято същност е бунтът, та: виждаш ли пърформанса ви като форма на протест – не толкова политически, а може би срещу самодоволството?
Определено има политически заряд в музиката и текстовете на групата ни. В едни песни повече, в други по-малко. Но според мен една от най-важните черти в етиката на The Sisters of Mercy е усещането за „сигурно място“. Място, което е отворено за всички, които някога са се чувствали социално пренебрегнати по някаква причина. Те могат да дойдат на наш концерт и да усетят, че са част от нещо. Това е много важно послание. Радваме се да виждаме колко разнообразна е нашата публика – по пол, поколения, жанрови интереси… Много пъстра картина, може би най-разнообразната, която съм срещал в кариерата си досега. И мисля, че именно това е истински ценното.
Самото име на фестивала – Rebel Rebel ни напомня за предизвикателния дух на Боуи. Какво означава бунтът в музиката за теб днес?
Доста дълбок и сложен въпрос. Ако говорим за рок музиката, тя винаги се е дефинирала като „другата“ музика. Тя съществува именно защото е против нещо, против мейнстрийма. Това е в основата ѝ – да се противопоставя на популярното и удобното.
Разликата днес е, че има огромно смесване на жанрове и елементи от всеки стил се вливат един в друг. Така че, може би вече не става дума толкова за конкретно звучене, а за нагласа. Една група може да бъде бунтарска, дори ако има поп елементи, стига посланието и духът ѝ да са автентични.
Разбира се, винаги стои въпросът доколко „бунтарската природа“ не е изкуствено изградена, за да поддържа артиста определен имидж. Но според мен най-бунтарското нещо, което човек може да направи, е да бъде истински себе си, без срам, и да следва този път, независимо от това колко успех носи.
Със Sisters of Mercy вече сте били в България. Има ли конкретен момент от шоуто ви тук или от престоя ви тук, който се е запечатал в съзнанието ти?
О, да, няколко неща. Спомням си, че правих радио интервюта, които наистина много ми харесаха. В хотела пък за първи път видях един от онези роботи за напитки. Тези, от които можеш да поръчаш румсървиз и той ти носи напитката директно в стаята. Видях го как се разхожда в лобито и си казах: „Какво по дяволите е това? “.
Също така тогава срещнах музикант от група, която много уважавам. Бях супер развълнуван и си казах: „Ще отида да поговоря с него“. Отидох, попитах дали мога да си направя снимка с него и той каза „не“. Почувствах се ужасно неловко, че изобщо попитах, и още повече, че отговорът беше „не“. Но после, когато се замислих, осъзнах, че най-важното е, че попитах, че намерих смелостта и увереността да го направя.
Наскоро прочетох нещо много хубаво: „Не е толкова важно дали получаваме това, което искаме, когато го поискаме. Важно е самото действие на това да поискаме“. Това изпраща сигнал към мозъка ни, че ти заслужаваш да поискаш нещо, дори да не го получиш. Аз самият съм прекарал голяма част от живота си твърде уплашен да помоля за нещата, които искам, от страх от отхвърляне или осъждане.
Така че, да….. Виж, започнахме с уж лека тема, но дори този отговор се превърна в дълбок разговор.
Но да, срещата ми с този човек беше урок. Първо за това колко е важно човек да има граници, и второто за силата да поискаш нещо, без да се привързваш към резултата.
Това е чудесна терапия срещу страха от отхвърляне, с който всеки се бори, така че напълно те разбирам.
Определящият момент, в който си решил да станеш китарист, е бил на 10-годишна възраст, когато си гледал Judas Priest и AC/DC на живо. Случва ли ти се днес като музикант да се връщаш към техни песни? Още ли откриваш онази първоначална искра?
Да, определено. Това са две банди, които и до днес слушам всяка седмица. Всъщност точно тук до мен имам чаша и подложка с техните лога, така че е забавно, че ги спомена. Постоянно са около мен и редовно си пускам албумите им. Наскоро дори започнах отново да слушам концертния запис на AC/DC от турнето, на което ги гледах тогава за първи път, за да се свържа отново с онова време, с начина, по който са звучали. Гледах и сетлистите на онези концерти, защото се чудех: „Добре, какво всъщност свириха и в какъв ред?“. И това е като машина на времето. Толкова е вълнуващо да се върнеш към онзи момент. Сега всичко това можеш просто да намериш в интернет, което е невероятно.
И още нещо, наскоро записах кавър на песен на Judas Priest заедно с няколко други музиканти, които са доста успешни и известни в своите сфери. Ще го издадем в някакъв момент и аз съм наистина много развълнуван за това.
Очаквам го с интерес. Скоро ли ще е?
Надявам се да стане през ноември. Макар че реално проектът започна преди пет години, защото беше едно от онези „локдаун“ неща. Просто ми хрумна. Знаете как е, пиеш си кафето и изведнъж: „О, Боже, мога да направя това!“. Обикновено такива идеи бързо изчезват нанякъде, но тази път не беше така.
Обадих се на един приятел от друга банда и му казах: „Хей, и двамата обожаваме Judas Priest и този албум. Искаш ли да направим кавър, така и така сме в локдаун и няма какво да правим?“. Той каза: „Да!“. И в крайна сметка привлякохме и други много талантливи музиканти.
Но тъй като за всички това беше просто забавен страничен проект, реализацията отне години, за да запишем и видеото, и всичко да изглежда и да звучи както трябва. Сега вече е готово и аз съм страшно развълнуван за резултата.
Страхотно. Историята с прослушването ти също е доста впечатляваща. Свирил си „Dr. Jeep“ неочаквано… ако можеше да се върнеш в онази стая по време на прослушването ти и да зададеш един въпрос на тогавашното ти Аз, какво би го попитал?
Бих попитал: „Как би описал начина, по който функционираш в динамиката на една група?“ Защото според мен това е наистина важен въпрос. Може би също толкова важен, а понякога и по-важен от това колко добре свириш на инструмента. Как успяваш да се справяш със собствените си тревожности и със своите проблеми, когато трябва да работиш с други хора? И да, мисля, че по онова време бях доста наивен. Всъщност и сега съм доста наивен, просто малко по-малко. Но едно от нещата, които наистина научих, е как да съжителствам с други хора в условията на турне.
По-рано спомена идеите, които идват на човек докато си пие кафето. Четох в едно интервю, че понякога „откриваш“ мелодии, докато се разхождаш навън. Кое е най-неочакваното публично място, където си имал нещо като „еврика“ момент и си намерил нова идея?
Хм, ами най-нестандартното…не беше на публично място, а беше момент, в който изобщо не мислех за музика. Гледах един филм от 2008 г., наречен „TransSiberian“ – криминална мистерия, развиваща се на Транссибирския влак. И имаше една реплика, в която един от героите каза: „Ако убиеш моите демони, може би и моите ангели ще умрат.“ (“If you kill my demons, my angels might die too”.)
Аз си помислих: „О, Боже, това е невероятно!“
И това беше вдъхновението, от което после написах песен за бандата ми Diamond Black, на базата на това изречение. Мислех, че е изключително вдъхновяващо.
Друго вдъхновение за мен е техниката, която и Десмънд Чайлд използва – авторът на песни като „Poison“ на Alice Cooper и „Living on a Prayer“ и още куп хитове. Той започва текста на една песен единствено от идеята за заглавието ѝ. Първо заглавието, после всичко останало! Това е супер откачено и много интересно.
Реших да пробвам и взех една книга, „Generation X“ на Дъглас Купланд… и отворих книгата с мисълта: „Добре, първата фраза, която видя, ще стане заглавие на песен!“ И, разбира се, първото, което видях, беше: „Той обува обувките си с чувство на благоговение“, и си казах: „Не, това няма да стане…“. Отворих книгата отново няколко пъти, получавах все не съвсем добри варианти. И накрая попаднах на „Time to Escape“. Казах си: „Уау, това е невероятно! Time to Escape“. И написах цялата песен само на базата на това заглавие.
Можете да чуете песента онлайн. Тя е на бандата Night by Night, която беше моята предишна група. И е една от песните, с които съм най-горд. Наистина почувствах, че успяхме да вложим това усещане за „време за бягство“ в тези думи и значение, и да ги превърнем в нещо музикално и лирично.
Предполагам, че и все пак те спохожда writer’s block понякога, нали?
О, да.
Какво те вдъхновява най-често в такива моменти?
Мисля, че да излезеш от стаята е много полезно. Просто отиваш на разходка и обикновено нещата идват сами, когато се откъснеш за малко. Аз правя нещо, което се нарича Помодоро: 25 минути концентрирана работа, после 5 минути почивка. Настройвам таймер и работя интензивно 25 минути, после ставам, разтягам се, разхождам се. Често отговорът идва точно по време на разходката, защото си се отдалечил от екрана или листа хартия.
Но нещо, което научих през последните години за писането на текстове, и което тотално промени подхода ми, е техниката на един човек на име Пат Патерсън. Същността е в това, че често, когато пишем, или поне аз правех така, се взираме в мигащия курсор и всеки ред трябва да е перфектен от самото начало. Патерсън използва метода на свободния поток на съзнанието (stream of consciousness).
Избираш тема и имаш „отправни точки“, към които се връщаш. Например петте сетива, виждаш ги написани, цвят, движения на тялото, и започваш да пишеш всичко, което ти идва наум относно темата.
Представи си, че задачата е: “Трябва да напишеш песен за раздяла, която се случва в кафене през нощта в Париж.”
Добре, чудесно. Не пишеш текста от раз, а първо просто описваш всичко, което мислиш и чувстваш по темата. Ако зациклиш, гледаш към „отправните точки“: Какво мога да вкуся от тази атмосфера? Какво мога да усетя? И продължаваш. Имаш таймер и когато изтече, спираш и преглеждаш написаното. Повечето ще е несвързано и ще се чудиш „Какво по дяволите съм си мислил?“, но може да има моменти, които са наистина вдъхновяващи и които не би създал, ако веднага се опиташ да напишеш финалния продукт. Винаги използвам тази техника и ми помага да пиша текстове, с които съм наистина, наистина горд.
Освен Sisters of Mercy, имаш много проекти, в които участваш. Уморително ли е да жонглираш с толкова различни начинания?
Да, много е уморително психически, но нещо, което съм се опитал да възприема и адаптирам в начина си на живот, е концепцията за „компартментализиране“,а именно да разделяш задачите на по-големи части.
Например сега правим това интервю, преди него имах още няколко, така че сега съм в „интервю режим“. Преди да започнат интервютата, излязох за кафе, поговорих с приятел, изпих си кафето, и после се върнах. Имах 10 минути преди да започнат интервютата. Старото ми „аз“ щеше да си каже: „Мога да проверя няколко имейла в това време“. Но всичко това щеше просто да ме разсее, защото виждайки имейлите, ще искам да свърша работата, която е изникнала от тях; щях да мисля за нови задачи или идеи, които нямат нищо общо интервютата и сега нямаше да съм 100% себе си.
Необходима е смелост да кажеш: „Сега няма да се занимавам с това, защото правя нещо друго“. Всички имаме чувството „Ами ако пропусна нещо?“ или „Ами ако някой се ядоса, че не съм отговорил?“, но е важно да се изгради умствена устойчивост, за да се фокусираш върху настоящата задача.
Когато работя върху нещо, имам „активен час“ сутрин. Обикновено изключвам телефона си два часа преди сън и го включвам едва след два часа след ставане. Първите два часа от деня ги посвещавам на разходка, медитация и после един “активен” час работа, без никакви външни контакти. Този първи час, независимо дали е творческа или административна работа, винаги е изключително продуктивен, защото нищо не ме разсейва. Наистина бих го препоръчал, ако работите върху нещо, опитайте се да се съсредоточите и да не проверявате телефона или имейли, докато не приключите с тази задача за деня.
Как социалните медии влияят на творчеството ти и на тази концепция за „компартментализиране”?
Ами, успях да развия доста добра дисциплина по отношение на социалните медии. Преди ги гледах без причина, почти като компулсивно поведение. Имам пет минути на автобусната спирка и ох, ще проверя, или докато вървя някъде, или пак, преди това интервю, ще хвърля бърз поглед в Инстаграм входящите си съобщения. Защо? Защо? Защо да го правя?
Вместо това, сега се справям много по-добре. Често излизам навън напълно без телефон. Ако знам къде отивам – магазин, кино, разходка с лодка за половин час, и знам как да се върна, защо ми е телефонът? Тази нова нагласа ми помогна много, защото вече не постъпвам компулсивно, защото просто нямам телефона си с мен. Понякога хората повдигат вежди и казват: „Хайде, извади си телефона и ще ти покажа нещо“. А аз отговарям: „Нямам“, и те се чудят: „Луд ли си?“
Но това ми е донесло много повече умствено спокойствие и ме е накарало да правя неща като да гледам през прозореца на влака какво минава или да слушам какво се случва около мен на улицата. Това наистина помогна за намаляване на нивата на тревожност, които сякаш не спираха да се трупат през последните години.
Музиката на Sisters of Mercy често е описвана като тъмна и безкомпромисна. Смяташ ли, че в това да прегърнеш тази тъмнина има вид бунт, особено в днешно време, когато постоянно присъства натиска да бъдеш позитивен и да споделяш хубавите моменти, както в социалните мрежи, така и като цяло? Сякаш хората се опитват да избягват лошите неща, които се случват около нас, защото са твърде много и е по-лесно?
Ами, мисля, че има малко погрешно схващане, което е много често срещано. И аз самият го имах, преди да се присъединя към бандата, че е тъмна и мрачна група. Аз мисля, че голяма част от музиката на Sisters of Mercy е завладяваща и вдъхва кураж. Когато мисля за Sisters of Mercy, не мисля за това да седиш в ъгъла и да плачеш.
Аз мисля как ще облека коженото си яке, ще вървя по улицата и ще се чувствам смел като бунтар. Макар че всъщност изобщо не съм бунтар. Но усещам, че музиката винаги е обхващала този елемент, за разлика може би от други банди, които се слагат в подобна категория и се смятат за тъжни. Ние не сме тъжна група. Музиката е вдъхновяваща и дава сила. Не е весела по смисъла на думата, но вдъхва кураж. И мисля, че това е една важна кауза за бандата. И когато погледнете текстовете на Андрю, винаги има мисия, има цел, има намерение в тези текстове. Дори и да не разбираме напълно значението им, усещаме, че темата и чувството им са силни и изразителни.
Искам да поговорим и за Diamond Black и Lord of the Lost. Ако трябв да продуцираш песен, която смесва Sisters of Mercyи тяхната сила на мрака, с усещането на стила музика на Diamond Black, какъв би бил началния акорд или текст?
Трябва да доста прост акорд, може би три или четири ноти, но подредени по и изсвирени по интересен начин. Но това би била доста сложна комбинация, що се отнася за текстовете. Наистина, мисля, че пиша от много, много лична, интуитивна позиция, за моите реални преживявания, дори когато са обвити в известна абстракция. Мисля, че те са много, много лични. Не знам дали Андрю винаги пише от позицията на „това е нещото, което ми се случи“, вместо „това е моето наблюдение на нещо“. И не съм сигурен. Но когато мисля за смесване на двата стила, усещам, че моят „това е нещо, което ми се случи“ и силното „това е нещо, което наблюдавам“ на Sisters of Mercy, се сблъскват малко и си противоречат.
Има логика. Има ли нещо вълнуващо около другите ти проекти, които не са Sisters of Mercy, което би искал да споделиш?
Да, с Diamond Black току-що издадохме сингъл, наречен Fall into the Silence. F-A-L-L, не „fool“, защото много хора се смеят на акцента ми. Беше забавно с един швед, който ме попита „F-O-O-L?“, а аз му казах „Не, F-A-L-L“. Той се обърка: „F-U-L-L?“. „Не, fall!. Накрая се разбрахме. Така че, песента се казва Fall into the Silence. Тя е писана за преживяното от мен във връзка с алкохолизма и излезе съвсем наскоро. Можете да я намерите в YouTube и Spotify. Предстои ни да направим турне из Великобритания с една фантастична канадска банда, The Birthday Massacre, която много харесвам, и турнето ще е през октомври и ноември.
И последният ми въпрос, всъщност, защото това е за подкаст, който се казва “Звук”. Кой е любимият ти звук?
Дъжд, определено дъжд. Звукът на дъжда, когато си вътре, а той вали навън е толкова утешителен. Винаги ме кара да се чувствам някак си в безопасност. Често го използвам, за да заспивам.