Когато в началото на 90-те Clawfinger се появяват със смесица от хип-хоп ритъм, метъл китари и провокативни политически текстове, светът още не е готов за тях. Но фронтменът Зак Тел никога не е чакал светът да бъде готов. И днес той пише това, което мисли – без филтър, без план, просто с нуждата да казва неща, които имат смисъл.
Каква енергия или послание искате да донесете на публиката през 2025 г., особено на фестивал, чиято същност е бунтът и съпротивата?
Честно казано, фестивалът Rebel Rebel звучи точно като за нас, съдейки по историята ни, начина, по който правим нещата, стила на концертите ни и като цяло музиката и посланията, които винаги сме имали. Но ако трябва да съм напълно честен, нашият подход и отношение са еднакви, без значение къде свирим. Винаги се стараем да носим със себе си позитивна енергия, да дадем най-доброто от себе си на живо. Всичко се свежда до хумор, любов и връзка с хората. Просто… мисля, че с възрастта, или поне с навлизането в средната възраст, станахме по-спокойни. Преди, когато бяхме по-млади, изпитвахме нуждата да сме винаги сериозни, ядосани, да натякваме посланието „мамка ѝ на системата“ и такива неща.
И честно казано, много повече ми харесва да свиря сега, отколкото през 90-те. Може би точно заради това, че всичко е по-уравновесено. Вече не е въпрос на живот и смърт. ОК е да се посмееш, да изпиеш една бира и все пак да кажеш нещо, което има смисъл. Няма противоречие в това. Но на 24 години си мислех, че трябва да съм като „RAAARRR!“ (ядосано).
Да, напрежението да те вземат насериозно.
Аз все още обичам да съм “RAAARRR!”, но сега мога да го правя с усмивка.
Разбира се. Винаги трябва да има баланс между двете.
Да, точно това се опитвах да кажа. Балансът е ключов.
Ако някой никога не е слушал Clawfinger, кои три песни би му препоръчал да чуе веднага и защо?
Ами, първо трябва да се засрами, че не ни е чувал! Шегувам се. Кои три песни… хм… Най-вероятно бих избрал някои от по-ранните ни сингли, защото добре отразяват времето, в което израснахме, и посланията, които имахме. Първа трябва да е песента с думата, започваща с N, както я наричаме в днешно време. Може и да не е остаряла съвсем добре, но посланието си е все същото — антирасистко, с важен заряд, макар и да е написана доста несръчно от едно 21-годишно момче. В днешно време може би се изисква да я съпровожда обяснение, защото светът е много по-различен. Преди я нямаше тази „woke“ култура и начин на мислене, и политическият климат беше друг. През 1993-а беше различна епоха и това трябва да се вземе предвид, когато се разглежда контекстът на песента. Особено ако слушателят е от TikTok поколението, с внимание, което трае изключително кратко, и не знае, че тогава нашата информация идваше само от телевизията и вестниците, но и четяхме нещата от край до край…
Втората песен трябва да е “Tomorrow” от втория ни албум. Въпреки че е за това колко е сбъркан светът и колко сме тъпи ние, хората, все пак носи надежда. Харесва ми, когато има нотка надежда, въпреки че аз самият съм един доста негативен глупак в моите собствени текстове.
Третата песен? Може би “Warfair” от първия албум, защото нищо не се е променило оттогава. Светът още е същата каша. Песента описва нещо, което продължава да се случва и днес.
Страхотно. За да разчистим въздуха около първата песен, въпросът ми към нея беше: ако беше написал тази песен днес, щеше ли да я напишеш по същия начин?
Хм, ами най-вероятно не, не бих я написал по същия начин. На първо място, защото съм с около 33 години по-възрастен. Малко по-зрял съм — не много, но поне малко. И защото, да, както казах, времената са напълно различни. Няма да е най-умното нещо, ако го напиша така днес. И най-вероятно дори няма да може да се пусне по много от музикалните платформи.
Но точно затова съм някак доволен, че го написахме тогава. Радвам се, че бях млад и наивен. Радвам се, че се опитвах да кажа твърде много. И се радвам, че не разбирах напълно колко силна, но и чувствителна е темата. Защото това означава, че песента е излязла напълно честно и искрено.
Все още се гордеем с тази песен и заставаме зад посланието ѝ, но, честно казано, не сме я свирили от 2021-ва именно поради тези причини. Защото, извън контекста и в по-широк мащаб, темата е много по-важна от една три и половина минутна рок песен. И звучи някак глупаво да мислим, че нашето мнение е по-значимо от всичко, което се случва с Black Lives Matter и тази нова социална осъзнатост, която някои наричат woke култура.
Докато слушах отговора ти, се зачудих — използваш wokeness в позитивен или негативен смисъл? Смяташ ли, че хората в днешно време са по-отворени да вникнат в дълбочината на текста, вместо просто да бъдат критични?
Темата е адски сложна. Вярвам, че хората ще интерпретират думата „woke“ както си искат. Някои се дразнят, някои я намират за нещо страхотно, а трети смятат, че „woke“ хората са пълни идиоти. За мен, когато се интересуваш от това, което се случва по света, и си отворен към промените, това означава, че имаш мозък и сърце, които работят заедно, и че гледаш с широко отворени очи на нещата. И ако това значи да си буден, тогава нямам проблем. Това просто значи, че ти пука.
Но ние сме хора, а хората обичат да изпадат в крайности. Затова има и такива, които се обиждат от абсолютно всичко. Дори от неща, за които те лично няма нужда да вдигат много шум — неща, които не заслужават вниманието им, камо ли енергията им. Така че да си „woke“ не е едно конкретно нещо. То е нещо лично и зависи от това как мозъкът ти е свързан с чувствата ти и обратното.
Малко се разсеях, извинявай. Връщам се към оригиналните въпроси – как обикновено се раждат песните на Clawfinger? Първо идва политическото послание или музиката и емоцията?
Не знам дали бих го нарекъл политическо послание. Но се старая. Харесва ми да пиша неща, които имат някакъв смисъл. А това понякога означава, че може да клони малко в политическа посока. От друга страна, аз не съм особено политически човек. Никога не бих спечелил политически дебат с никого. Имам тревоги, имам чувства, имам неща, за които мисля. И всичко идва повече от начина, по който разсъждавам, отколкото от това, че наистина знам какво казвам.
Но за да отговоря на въпроса – нямаме някакъв конкретен, фиксиран начин на работа. Бих казал, че в около 75%, може би дори 80% от случаите, музиката идва първа – било то бийт на барабани, китарен риф или цяла структура на песен… обикновено тръгва оттам. Понякога обаче написвам някакъв текст и дори не знам дали това е „текст за песен“ или просто разхвърляни мисли. Показвам го на китариста ни, а той казва: „Ей, това ще стане супер песен!“ – и започва да гради нещо около него.
Така че може да е и по двата начина. Но в повечето случаи, да – музиката е първа. В крайна сметка, за нас важното е да има песен, без значение откъде е започнала. Може да тръгне от каквото и да е. Важното е крайният резултат да е това, което търсим, и ако стане – сме доволни.
Какво правиш, когато не се занимаваш с музика?
Тоест…през по-голямата част от времето?
Да.
Ами имам си нормална работа от 9 до 5. Работя в училище, в нещо като занималня, а следобед водя клубна програма за четвърти и пети клас. Това правя, когато не съм рок звезда.
Странно ли е да превключваш между класната стая и сцената?
Свикнал съм. Това са два напълно различни свята. И се старая да ги държа отделно, защото там не съм „онзи пич от една полуизвестна рок група от 90-те“. Това не ми е ролята. Понякога, естествено, се разчува – някой от родителите ме разпознава или някое дете намира нещо в YouTube. Но аз сам не говоря за това, не го споменавам и не мисля, че е нещо важно. В крайна сметка, аз съм там като възрастен човек, не като рокер. И всъщност ми харесва, че имам и двете страни, защото… не че едното е по-важно от другото, но създава някакъв баланс. Точно това е хубавото – мисля, че така всъщност им се радвам и на двете повече.
Ако бях останал само с едното, щеше да стане уморително, предсказуемо… не точно скучно, но… да го кажем така – в онези стари времена, когато имахме турнета по седем седмици, с по пет-шест концерта на седмица, един ден почивка, а останалите – живот в автобус… в един момент започваш да се чувстваш като жив джубокс. Колкото и да е готино, след няколко години разбрахме, че след третата седмица на път изпадаш в нещо като роботски режим. От една страна е удобно, но от друга е опасно, защото спираш да присъстваш съзнателно по време на концертите. Спираш да обръщаш внимание. И на сцената започваш да изпускаш дребни, но важни детайли. А това не е приятно чувство.
В идеалния свят бих искал да мога да живея само от музика, но без да свирим всяка седмица, целогодишно. Така ще имаме време да пишем песни. Защото една от причините, поради която не сме писали толкова много в последните години, е, че вече не можем да живеем само от музиката.
Изведнъж 8–9 часа на ден отиват за работа. После се прибираш вкъщи – пералня, семейство, готвене… нормалният живот. И това ти открадва по-голямата част от времето, което преди беше време за творчество.
Така че да – бих искал да мога да живея от музика, но не и ако това означава да съм по турнета цяла година. Защото и тогава пак няма време за писане, за творчество, за нещата, които всъщност правят музиката смислена.
Виждаш ли музиката, особено рап метъла, като форма на протест и бунт, чрез който можеш да се изразиш?
Честно казано, никога не ми е пукало особено за етикета „рап метъл“. В един момент започнахме да го използваме по банери, фонове и такива неща, просто защото всички така или иначе го наричаха така.
Но да… Аз израснах с любов към пънка и олд скуул рапа като тийнейджър. Не идвам от метъл средите, честно казано. Винаги съм имал нужда да пиша текстове, които имат някакъв смисъл. Израснах с банди като Dead Kennedys, Crass, дори старите неща на Sex Pistols и Public Enemy. А ако се върнем още по-назад – Джон Ленън, Боб Дилън… Винаги съм харесвал артисти, които имат какво да кажат, които искат да изразят нещо. И мисля, че това е основната причина да пиша текстовете така, както ги пиша. Всеки е свободен да твори както си иска, разбира се. Но лично аз не мога да слушам неща като Mötley Crüe, просто защото не казват нищо съществено. Харесва ми, когато има някакво послание.
А дали жанрът е метъл, фолк или реге – изобщо не ме интересува. Важното е да ми носи някакво усещане, някаква емоция. И ако ме кара да почувствам нещо – тогава съм доволен. Та, с Clawfinger се опитвам да правя същото.
Тогава тези артисти са имали силата да променят света.
Абсолютно. Все още вярвам, че музиката им има тази сила и днес. Просто сега има и повече разводнена мейнстрийм музика. Има повече музика като количество, но сякаш се казва по-малко с нея. Но винаги има добра музика някъде, винаги има алтернативна сцена. Ако си любопитен, ако си на възраст, в която търсиш себе си, винаги можеш да откриеш нещо. Но мисля, че нещата наистина се промениха с TikTok и това краткотрайно внимание, което владее света. Промениха се доста неща.
Да, особено пък и в ера на политическата апатия, която е настанала…
Да. Определено.
А според теб има ли все още музика, която има силата да променя, да събужда хората към действие?
Мисля, че сега вече се изисква повече. Хората в много отношения знаят повече, защото имат достъп до повече информация, но същевременно са по-объркани. Не са сигурни на чия страна искат да застанат. Страх ги е да не бъдат възприети като „такива“ или „онакива“. Лично аз не мисля, че има нещо лошо в това. Ако знаеш какво харесваш и какво не, застани зад него. Ако смяташ, че някой е манипулативен, сексистки, нарцистичен идиот – вероятно е точно такъв. Освен ако ти самият не си същият, разбира се.
Сякаш хората вече ги е страх да бъдат себе си, да казват какво мислят. С изключение на тези, които говорят твърде много през цялото време, без да казват нищо. Няма да споменавам имена, но има такива хора. И някои са на доста високи позиции.
Хората ще се досетят кои са. Абсолютно. Какво най-много те вбесява в света в момента? И вдъхновява ли те, или се опитваш да го игнорираш?
О, Боже… хората. Човечеството. Просто сме абсурдно тъпи, неуки, глупави… всички онези думи, които уж не трябва да казвам. Понякога, в лошите дни, се чудя как изобщо още съществуваме. Нивото на тъпота е потресаващо. И това важи за всички – от най-високопоставените политици до последния човек на улицата. Не се отнася само за една група или общност. Разбира се, винаги е по-лесно да риташ „нагоре“ – по тези във властта, които са откровено корумпирани – отколкото да риташ „надолу“. И има смисъл да се рита нагоре, честно казано… Но да, сякаш сме заседнали в някакъв безкраен цикъл. Знаеш как казват: „Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.“
Просто повтаряме едни и същи грешки през историята, само че в нови форми. Същата омраза, същата алчност… Не мога да избера само едно нещо, което ме вбесява. Твърде много са. Но, както вече казах, смятам, че като вид се надценяваме ужасно много – броя себе си включително, разбира се.
Ако можеше да се върнеш назад към себе си на 21, когато пишеше онези наивни текстове, или ако можеше да дадеш съвет на млади музиканти, които се чудят дали да изразяват мнението си чрез музика, какво би им казал?
Все още пиша такива наивни текстове. Какво бих им казал? Да не мислят прекалено много. Да не се вълнуват прекалено много какво ще кажат другите. Просто… „по дяволите, направи го“. Както казах по-рано, радвам се, че бях млад и наивен, когато писах тези провокативни текстове. Радвам се, че никой не ми каза: „Не можеш да кажеш това“. Защото така всичко звучи и е автентично.
Може и да не е най-зрелият или най-умният начин, но ако го правиш така, поне е искрено. А според мен честността може да те отведе доста далеч.
И също, за да запазиш оригиналността на музиката си, не гледай твърде много наляво и надясно. И не говоря политически, а като: „Какво правят другите?“, „Как го свирят те?“. Повярвай, че имаш нещо свое, нещо уникално. Всички сме вдъхновени от банди, които обичаме. И няма нищо лошо в това да си вземеш парченца оттук и оттам. Всички групи го правят. Но не се страхувай да направиш нещо свое. И не се опитвай прекалено много да приличаш на някой друг, защото така се прецакваш още от началото. Или просто бих казал: „Увеличи звука!“
Били сте по турнета в много страни. Имало ли е неочаквани реакции от публиката?
Ами… веднъж свирихме в Япония и беше интересно. Аплодираха много учтиво около десет секунди след всяка песен и после – пълна тишина. Просто си стояха културно и чакаха следващата песен да започне. Беше странно. Но, като започне музиката, се мятаха в погото като навсякъде другаде. След това пак културно си чакаха за автографи. Съвсем различно от, да речем, Испания.
Но като цяло, докато свирим, публиките са горе-долу еднакви. По-рано имаше тази тенденция, че колкото по-надолу отиваш на юг, толкова по-емоционални и диви са хората. Примерно в Испания се качват на сцената, свалят си гащите и показват задници на публиката… такива неща. Но това си беше и част от времето – пика на кросоувър сцената. Тогава сякаш всичко беше по-диво.
Но иначе публиките си приличат. И нашата работа, без значение къде сме, е да създадем връзка и атмосфера. Понякога в някои страни трябва да се постараеш повече. В Скандинавия, например, хората са по-затворени и те гледат със скръстени ръце. Или в Англия публиката е по-глезена, защото са виждали всичко и имат широка гама от артисти. Гледат те малко сякаш ти казват: „Впечатлете ме. Хайде, Clawfinger, не сте толкова добри. Впечатлете ме.“
Така че да, има различия, но ние се опитваме да минем отвъд тях и да хванем всички. Понякога е по-трудно, но точно това е готиното – не знаеш какво те чака и трябва да го разбереш в движение. Това е предизвикателството.
Държи те буден, нали? Да усещаш публиката.
О, абсолютно.
Последен въпрос: както казах в началото, подкастът се казва „Звук“. Кой е твоят любим звук?
Любим звук? Музикално бих казал основата, която имат записите от 70-те. Този аналогов бас, тази плътност…няма значение дали е Frank Zappa или Parliament, има нещо топло и дълбоко в продукцията от онова време.
А иначе звукът, когато падне първият сняг и стъпиш за първи път в него. Онзи пропукващ звук под обувките. Много ми харесва. И усещането как снегът потъва под краката ти. Не знам дали има смисъл, това което казвам, но всяка зима си мисля за това. Искам просто да изляза навън и да направя „крррц“. И ако температурата на снега е точната – оставя супер отпечатъци.