Днес ще си говорим за първото използване на хаптичните костюми Music: Not Impossible в България и на Балканите като цяло. Колко значимо е за вас, лично и професионално, да видите дебюта на тази революционна технология точно тук?
От десетилетия съм голям фен на Мистерията на българските гласове. Имам си даже диск с традиционна вокална музика на тези невероятни жени, които пеят, и много ми харесва как са вдъхновили Björk и други артисти.
Когато преди години пишех вокални аранжименти, бях силно повлиян от такъв тип музика. И на класическата музика също съм голям фен. Работя с композитори от много години. Така че за мен е много вълнуващо да донеса тази технология в страна с толкова богата музикална култура. Мисля, че ще е нещо наистина интересно.
Защо мислите е важно големи промоутъри, в случая като Fest Team, да поемат тази дългосрочна мисия да направят концертните изживявания по-достъпни?
Този проект започна преди 11 години като начин глухите хора да усещат вибрации по кожата си. В основата на проекта беше заложено да даде достъп на хора, които иначе не биха могли да изживеят нещо такова. Но по пътя открихме, че и хората, които чуват, също много харесват изживяването. Имали сме събития без нито един глух посетител. И това за нас стана една много красива част от проекта – да свържем хора, които чуват, с хора, които не чуват. На много събития разликата изчезва и всички просто се забавляват заедно.
Това за нас беше огромно постижение, защото преди беше тъжно да гледаш как глухите се опитват да се насладят на концерт като усещат само ниските честоти, често боси пред колоните или много близо до тях. На специални събития само за глухи пък музиката е супер силна, с много бас, което дразни хората, които чуват.
Затова вярвам, че бъдещето е технологията да се използва на всички събития като нещо напълно нормално.
Какво всъщност ви вдъхнови да започнете този проект преди 11 години?
Първоначалната идея дойде от нашия CEO в Not Impossible Labs, Мик Ебелинг. Той беше вдъхновен от глух DJ и неговата глуха публика и си каза “защо тези хора са изолирани и получават втора или трета категория изживяване от музика, която е толкова важна за човешката комуникация и изразяване?”. Той започна да търси хора, които да превърнат идеята в реалност, а именно да заместим ушите с кожата, чрез вибрации. Аз започнах като доброволец близо година. И тогава открих как можем да направим нещо, което може да се ползва без предварителни инструкции.
В началото хората казваха, че това ще е новият тактилен език, нещо като Морзов код. Но за мен това не звучеше правилно. Винаги съм бил артист, който се интересува от пресечните точки на технология и изкуство. Ако трябва да минеш през някакъв дълъг процес на учене или да ходиш на курс и да учиш две години в университет, все едно е нов вербален език, за мен това напълно обезсмисля цялата идея. Eдно артистично изживяване трябва да те удари веднага. Може да ти хареса, може да го намразиш, но трябва да те докосне веднага.
Исках да създам отделна форма на изкуство, която е близка до музиката, но черпи и от визуалните изкуства, защото кожата възприема по различен начин от ушите.
Как вашият музикален опит оформя развитието на тази технология?
Музикалната ми култура беше абсолютно фундаментална. Начинът, по който разработих технологията е уникален и няма друга такава, която прави същото нещо. Подходих към нея като към музикален инструмент. Исках да премахна онези евтини трикове тип земетресение в увеселителен парк или динозавърски стъпки. Исках да предам сложността и емоционалната дълбочина на една музикална творба. Като композитор винаги съм се гордял с това да каня хората на преживяване, което надхвърля базовите емоции. Исках да ги накарам да плачат, да се смеят и да преживеят нещо истински емоционално.
В момента имаме 24 точки по тялото, които работят като 24-гласов хор, като всяка се контролира отделно. Можем да правим много сложни неща. Това налага и много мислене за дизайна и понякога дори правене на всичко в реално време, както ще стане и в България. Ще е концерт на живо и ще правим това, което наричам вибро-диджействане, а именно да „диджействаме“ вибрациите така, че да засилват музикалното изживяване, без да разсейват. Най-доброто сравнение е със саундтрака на филм – ако е добър, дори няма да се замислиш, че е част от филма.
Как балансирате тази артистична интерпретация с технологичната прецизност, която се изисква от вас?
Да, абсолютно. Това е като да си DJ – има опит, има вкус, има и личен прочит. Една песен може да е тежък метъл с много интензивни вибрации, друга да е нежен пиано-вокал и ще ги преведем по съвсем различен начин.
В бъдеще тази интерпретация ще може да се прави и автоматично чрез AI. Но засега е много персонализирано и зависи от този, който прави, това което аз наричам, вибро-диджеинг. Тук не става дума само за жанра, а за много повече, тъй като всяка песен има различна аура и емоционален пейзаж. Дори да вземем за пример само една банда – самите те имат някои по-енергични и други по-романтични песни и всяка изисква различна настройка за най-добър ефект върху публиката.
Не мога дори да си представя изживяването, но звучи невероятно. Кои бяха най-големите предизвикателства при създаването на костюма така, че да е едновременно удобен и ефективен за концертна среда?
Много добър въпрос. Но първо да кажа нещо много интересно, казахте „не мога дори да си го представя“. Много отдавна имахме демонстрация с Pharrell Williams. Прототипът беше много ранен, с кабели и всичко. И той каза нещо, което се запечата в съзнанието ми: „Докато не го почувстваш, не го разбираш“. После ни каза: „Вие виждате бъдещето.“ Това беше много яко. Наистина е така. Мислиш си, че го схващаш, но като облечеш костюма чувството е съвсем различно и ново и не можеш да чуеш музиката по същия начин и тогава разбираш.
А предизвикателствата бяха много. Трябваше системата да е бърза, защото музиката се случва на живо. Това изискваше много сериозна безжична комуникация с ниско забавяне и голям обхват за фестивали. Другият голям проблем беше носенето. Работихме с две компании. Едната направи самата технология, а другата проучи материите и дизайна. Те правят и скафандрите за НАСА! Имаха отдел с висока секретност и беше напълно невероятно да работим с тях.
Това е десетата версия на костюма. Предишните бяха по-затворени, като жилетки, но хората казваха: „Ние се обличаме с хубавите си дрехи за концерт, а вие ни криете под тези костюми.“ Затова направихме по-отворен дизайн. Трябваше да решим и разликите между мъжете и жените. Не искахме отделни модели за всеки пол. Искахме едно решение за всички тела – по-високи, по-ниски, по-пълни, по-слаби. Сега имаме само два размера и от 2018 няма тяло, на което да не пасне. Гордея се и с малките детайли. Примерно катарамите отпред са различни, за да не можеш да ги сбъркаш при закопчаване. Има хиляди такива дребни неща, които правят костюма лесен за ползване и много интуитивен.
Еха, има толкова неша, които трябва да се обмислят. На музикално ниво има ли елементи, които трудно се превеждат чрез вибрация и как се справяте с това?
Да, не бих казал, че има конкретен жанр, който не се „превежда“ добре, но има по-предизвикателни, например класическата музика. Ако имаш цигулка, която прави едно такова дън-дън-дън-дън-дън-дън-дън, вибрациите обикновено излизат доста плоски и скучни, защото кожата не може да различи толкова фини разлики в амплитудата.
С други думи, открихме, че понякога един много добре изпипан звук всъщност дава много лошо вибрационно изживяване и обратното. Понякога, ако чуеш какво сме направили със звука, ще си кажеш „О, Боже, това звучи ужасно!“, направо изкривено и странно, но вибрациите са страхотни! Затова го наричам „изкуство на хаптик костюмите“, защото понякога трябва буквално да разрушиш музиката, за да я пресъздадеш за кожата, и тогава тя се усеща перфектно.
Най-вероятно има жанрове, които всъщност ще ни харесат да усещаме чрез вибрации, въпреки че не ги харесваме когато ги слушаме, което е странно. Това е нов начин да преоткриеш музиката, така да се каже.
Абсолютно! Да, да.
Да, вземи за пример супер агресивната електронна музика, която хората слушат на рейв събитиия и по-възрастните често казват „Ох, тази музика е ужасна“. Но когато усетят вибрациите, много се радват, започват да танцуват и е много забавно.
А кое е най-разтърсващото или изненадващо нещо, което са ви казвали, след ползване на костюма на шоу?
Това, което за мен лично беше огромен „аха!“ момент е, когато в Лос Анджелис имахме група глухи хора, които се забавляваха на шоуто. Това беше първият път, когато и групата на сцената носеше костюмите, и усещаха и това, което и публиката. Беше супер яко. В един момент те се затичаха към мен. Аз не знам жестомимичен език, но имаше преводач, и ме попитаха: „Даниел, можем ли да усещаме барабаните на китките си?“ Аз много се обърках, защото обикновено слагам барабаните на гърба или на глезените, защото си мисля, че обикновено биха искали да танцуват и да тропат. Промених настройките и те започнаха да усещат барабаните на китките. В края на концерта ги попитах „Защо искахте да са на китките?“. И те казаха: „Защото всички вдигат ръце във въздуха и искахме да усетим ритъма, за да можем да го правим с тях.“
И големият „аха!“ момент за мен беше, че осъзнах, че не става дума само за музиката. Става дума за усещането за общност и за това да се почувстваш приет. И тогава започнахме да мечтаем за такова преживяване, където глухи и чуващи хора ще са заедно.
Какъв съвет бихте дали на организатори и артисти, които искат да направят събитията си по-достъпни и да дадат това изживяване на феновете си?
Ще цитирам глухата общност, защото сме им огромни фенове и много благодарни за всичко, което ни дадоха. Всеки път когато имаме контрол върху събитието, слагаме в договора изискване глухите посетители да не се таксуват за преживяването. Това е нашият малък начин да им благодарим, защото много ни помогнаха.
Едно нещо, което ни казаха още в началото и никога няма да забравя, беше: „Нищо за нас без нас. Защото толкова много компании казват „правим това за глухите, ще подобрим живота им“ и напълно изпускат смисъла, просто защото не говорят с нас. Не разбират реалните ни нужди. Примерно, знаете ли кое е най-доброто изобретение за нас през последните десетилетия?” Аз казах, „Не.“ – „Видеоразговорите.“ И аз: „Видеоразговори?“. „Да, защото сега можем да общуваме. Дори текстовите съобщения бяха огромна промяна. И хората не осъзнават, не са създадени за нас, а за всички, но ние извлякохме огромна полза, защото можем да комуникираме”.
А ние тръгнахме в обратната посока, започнахме със 100% фокус върху глухите и после започнахме да включваме и всички останали.
Какви подобрения или следващо поколение функции разработвате?
О, Боже, имам около 150 функции в главата си. Все едно съм пет версии напред. Например облачна система за дистанционно управление и наблюдение на всяко устройство. Персонализиране чрез Bluetooth за всеки потребител. В момента имаме три нива на интензитет, които се управляват с бутон, но виждам много по-напреднали възможности за персонализиране. По-бързи, по-малки, по-елегантни, по-леки преносими устройства. Списъкът е огромен.
И последен въпрос, който задавам на всички: кой е любимият ти звук?
Това е особено интересен въпрос за мен, защото целият ми живот е свързан със звука. Още от тригодишен свирех в църквата без никой да ми казва, свирех на пиано, слушах. И магистърската ми теза е за слушането. Това е много важна тема за мен.
Ще ти кажа нещо, което ми изниква. Когато се женех за жена ми, поканих много музикални приятели. Един мой приятел, невероятен електроакустичен композитор, направи 4.1 инсталация за сватбата. Имахме и безжична колонка, която пусках, докато вървях. После имаше пиано и свирех, имаше банда. Изобщо всякакви звуци и лудории.
Но в един момент говорех пред всички 500 човека и казах: „Слушайте… ще замълча сега.“ И замълчах. Бяхме в селски район на юг в Бразилия. И жабите започнаха – (имитира звуци на жаби) – всякакви луди звуци. Беше невероятно! Изобщо не го бях планирал. Правех нещо като версия на „4 минути и 33 секунди“ на Джон Кейдж, мълчаливото парче, и просто исках хората да се отпуснат, да се вслушат. Жабите обаче бяха великолепни, направо избухнаха.
И най-интересното беше, че после, когато говорех с хората, всички мислеха, че това е било част от инсталацията, записан звук. „О, онази част със звуците беше страхотна!“ А аз отговарях: „Не, това бяха просто жабите отзад, където седяхме.“