Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.
ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В четиринадесети и последен за 2024 г. епизод гост на ZVUK е Джеймс Холдън – британският музикант и продуцент, родом от Eкситър, Англия, който подгря The Smile през юни тази година в Арена София. Известен е със своя авангарден подход към електронната музика и любов към малките общности и животните, стилът му комбинира джаз, електроника и експериментални елементи, които го правят уникален на световната сцена. С албуми като The Inheritors и Imagine This Is a High Dimensional Space of All Possibilities, Джеймс създава лейбъла Border Community през 2003 г., за да избяга от ограниченията на комерсиалната музикална индустрия и бързо се утвърждава като дом за иновативни електронни артисти.
М: Ще започна с най-лесния въпрос – кой е Джеймс Холдън в три изречения?
Дж: Хм, доста трудно да се каже.
М: Знам.
Дж: Не знам, харесвам идеята, че хората съдържат много неща в себе си и не знам дали мога да ги обхвана…Джеймс Холдън човека или музиката? Кое имаш предвид?
М: Човекът.
Дж: …Човекът… Знаеш ли, наистина не знам какво да кажа. Наистина не мога да отговоря на този въпрос. Джеймс е ОК човек. Опитва се да бъде добър. Да, това съм аз.
М: Чудесно. А Джеймс Холдън артистът? Или и това е доста сложно.
Дж: Да, доста трудно да се опише. Музиката ми е много неща, но идва от едно и също място – от мен. От транс до джаз, музиката ми е много неща, по мой си начин, може би.
М: Първата ти любов са Queen, нали? Права ли съм?
Дж: Да, така е.
М: Интересно ми е твоето пътуване в света на музиката и кога беше първият път, когато усети музиката като транс?
Дж: Баща ми се научил да свири на пиано, когато е бил в 20-те си години. Докато аз растях нямаше много друга музика вкъщи. Родителите ми не слушаха радио или поп музика. Бяха доста затворени. Но баща ми обичаше да свири на пианото и аз го намирах за изключително готино. И исках и аз да пробвам. Той ме научи да свиря на пиано, предимно класическа музика. И беше супер интересно, но това, което наистина ме въодушевяваше беше повтарящите се звуци. Може би първото нещо, което научих беше 12-тактовия блус и осъзнах, че може да си измислям свои собствени неща и да ги надграждам, вместо само да свиря по ноти. И може би по това време се впуснах в композиране на авторски неща. Но беше доста базово, един акорд след друг. Заради моето ADHD беше трудно да се упражнявам на пианото с часове и беше по-интересно просто да “си дрънкам”. И така прекарвах часове в свирене на едни и същи два акорда отново и отново, докато изпаднех в транс.
М: А кога срещна музиката с компютъра?
Дж: Израснах през 1980-те и имах Amstrad настолен компютър, който беше 8-битов и можеше да изсвири не повече от три звука едновременно. Също така родителите ми искаха да се насоча към науките и не ми купуваха игри за компютъра. Казаха ми да се науча да програмирам вместо това. Тогава им се ядосвах, но сега осъзнавам, че благодарение на тях се научих да програмирам и да правя музика, която разбира се беше ужасна.
Но впоследствие в училище взимах уроци по музика и имахме Atari и Roland D50…Тогава си нямах и представа от електронна музика и просто си играех с това, което е пред мен. Учителят ми по музика ме запозна с учителя по физика и се разприказвахме. Той ми даваше касетки, например последният албум на Orbital или най-новото парче на LTJ Buckham. Показа ми целия спектър от електронна музика по онова време, а аз му пусках демо траковете си.
Донякъде, той беше първият ми ментор и до днес все още поддържаме връзка. Говорим си понякога, а преди няколко години той дойде на едно от представленията ми. Най-добрият учител, който съм имал до момента! Харесвах физика, която той преподаваше, но това което ме научи за транс музиката се оказа още по-хубаво.
М: Как оформяш идеите си преди да ги компилираш в компютъра?
Дж: Донякъде процесът е кръговрат. Дори бих казал, че самия процес на създаване се превръща в идеята. Или пък започва с “О, какво ако мога да направя това?” и се превръща в “О, да, това е интересна идея, с която да жонглирам” и така се получава песента в крайна сметка. В последните десетина година наистина се фокусирам върху полифонията, защото с компютъра може да имаш безкраен брой гласове, а аналогово си доста по-лимитиран в избора си.
Аналогово може би имаш само десет вида трептене, можеш да изсвириш само десет ноти наведнъж и така нататък. Да си играеш с това как музиката се разпределя между звуко-издаващи неща ми харесва. Ако имаш два отделни синтезатора, например, но имаш един и същ модел и разпределиш нотите на случаен принцип между тях, звукът е неописуем, защото всяка нота има различна “текстура”. И когато наслагваш нотите, както аз правя на модулния ми синтезатор и създавам настройки, където едно нещо афектира друго и когато изсвиря висока нота, барабаните звучат леко странно, след което барабаните афектират синтезатора и той също звучи леко странно и всичко някак си се навързва и аз имам контрола над всички тези звуци, единствено ги оформям в песен.
М: Какви направи-си-сам методи си използвал, за да записваш и кой е най-нестандартния, който си пробвал?
Дж: Не знам дали е дотолкова направи-си-сам, но когато бях малък и нямах пари, имах един микрофон за 20 паунда и вградена в компютъра звукова карта и записвах неща в стаята си. Първият ми албум има трак, който е изцяло направен от звуци от грайндъра ми за трева. Само и единствено от тракащите звуци на кутийката…което е може би добър синтез на целия албум.
М: Доста нестандартно, да.
Дж: Но до сега съм бил доста голям късметлия в живота и имам доста добро студио и няколко качествени микрофона и инструменти. Любимата ми техника в момента и да записвам звуците в стаята. Вместо да записвам неща изцяло електронно, записвам звуци от синтезатора и ги качвам на компютъра, след това този звук излиза отново от компютъра. Опитвам се да си звучи сякаш звуците са записани в стая, да се усеща атмосферата. Имам също така микрофони извън студийната стая, в коридора. Например веднъж записвах най-новия албум на приятеля ми Люк Абот, който свиреше на живо една от песните си. И я изсвири страхотно от първия път, нямаше да я записваме втори път. Но тъкмо към края преди да фейд аут-не песента, отвън някакъв бус доставяше нещо и точно в правилния тон на музиката се чува един много тъжен клаксон накрая. Та, да, записвайки истинския свят навън оставяш случайните инциденти да украсят това, което създаваш.
M: Happy little accidents. Можеш ли да споделиш пример за време, когато технологично ограничение, може би те е довело до творчески пробив? Нещо като звука на клаксона, може би…
Дж: Предполагам… В известен смисъл, албумът ми The Inheritors беше резултат от първото ми взаимодействие с модулния синтезатор. А с модулния синтезатор, особено начина, по който аз го използвах – изграждах тези живи системи, които сякаш попадат в теорията на хаоса – едно малко движение в една посока и може да стане страхотно, но ако се отклониш твърде много, после ще ти отнеме два часа, за да се върнеш към доброто състояние.
И знам, че ако изключа синтезатора и той започне да изстива, донякъде всичко се разстройва и знам, че това, което съм направил досега е достатъчно добро. Ако спра и отида да спя преди този момент, никога няма да се върна на същата вълна отново. Затова си казвам: „Добре, още едно кафе, още един джойнт, трябва да завърша трака сега, да запиша всичко сега, защото това е единственият ми шанс.“
M: Представи си, че в стаята има човек, който не разбира особено от електронна или денс музика. Как би обяснил разликата между мейнстрийм ЕДМ и малките общности, за които често говориш в интервютата си?
Дж: Това е като разликата между готвенето на майка ти и Макдоналдс, не е ли? Майка ти се опитва да те нахрани, докато Макдоналдс просто иска да изкара пари. Макдоналдс не го е грижа дали ще се разболееш или ще живееш по-кратко заради тяхната храна.
Метафората наистина работи, защото когато си в малка общност, на концерт за 300 души, всички са като едно общество, хората са свързани, имат общи интереси, вероятно споделят ценности. Чувстваш се сигурен в тази среда. Приятно е, можеш да се отпуснеш, можеш да бъдеш странен, и хората ще го приемат, защото и те са странни, най-вероятно. Затова слушат тази странна музика.
M: Да, абсолютно. И като говорим за общи преживявания, какво е усещането да стоиш пред всички тези хора там, да движат телата си в ритъма, който създаваш – нещо, което звучи и леко зловещо, но също така магическо?
Дж: Да, наистина е странно усещане. Когато всичко е наред и се чувстваш свързан с публиката, това е прекрасно. Обикновено знам, че хората в публиката са си купили билети, за да ме видят, така че са инвестирали емоционално и искат да им хареса. Аз просто трябва да помогна. Работим заедно, за да направим хубаво преживяване за всички.
Но понякога хората не са чували за мен. И това, в известен смисъл, е освежаващо. Някои от тях може да харесват рок групи. Вероятно някои от тях мразят електронната музика просто защото така, като част от тяхната идентичност. Но това е донякъде облекчение – ако успея да ги „конвертирам“, хубаво, но ако не, няма значение.
M: Мисля, че за всеки е уникално преживяване, защото интерпретацията е различна. Все още ли се грижиш за Хайди, осиновеното ти куче?
Дж: Да, тази сутрин приятелката ми ми писа за нея. Добре е, макар че има артрит и вече не може да играе с топка, но е щастлива. Учи се да бъде „възрастна дама“.
M: Във връзка с това – ангажираш ли се с някакви инициативи за защита на животните?
Дж: Когато бях студент, участвах в протести за правата на животните и дори ни нападнаха полицаи, защото протестирахме срещу лаборатория за експерименти. Сега… Ами, през повечето време се старая да съм веган, но честно казано, не съм правил много по въпроса в последно време. Освен да дарявам пари за приюти.
М: Да си веган е голяма стъпка. Какво имаш предвид през повечето време?
Дж: Приятелката ми е веган, така че вкъщи сме изцяло веган. Когато съм на турне, обаче, понякога хапвам малко сирене на крак, защото не винаги имаш достъп до добри ястия.
М: Разбирам. Как балансираш техническите аспекти на музикалното производство с творческите?
Дж: Това е наистина добър въпрос. От пандемията насам започнах да разработвам свое музикално софтуерно приложение, базирано на идеите ми за жива музика и живи системи. Работя здраво върху това и ще го пусна като софтуер с отворен код, за да може всеки да го изпробва. Но това ме превърна в нов човек, който сутрин става и пише код на JavaScript. Това е като второ Аз, различно от музикалното. Последните шест месеца бяха много интензивни в това отношение. Сега съм на финала и си казвам, че е време за нещо различно.
M: Да, разбирам. Срещал ли си творчески блокаж? Как го преодоляваш?
Дж: Честно казано, почти винаги чувствам, че съм в блокаж, който по-скоро от време на време се разчупва. Начинът, по който работи мозъкът ми… Смятам, че нищо никога не е достатъчно добро. Ако нещо звучи клиширано, го изтривам веднага. Много рядко се случва да направя нещо и да си кажа: „Това е специално.“ Това е моя опит с композирането. Миналата седмица се опитах да пиша музика, която звучи като един артист, който е известен в момента – няма да споменавам име – и не беше моето нещо. И просто го изтрих и си казах, че и утре е ден. Доста голяма част от процеса е всъщност доста депресиращ за мен.
M: Би ли казал, че си много критичен към себе си?
Дж: Да, но се опитвам да преодолея това донякъде. Хем е предимство, хем проклятие. Никога не съм пускал нищо, с което да не съм бил доволен. Понякога хората ме питат дали имам някакви демо записи за компилация или неиздадени песни. Отговорът ми винаги е „Не“. Имам нула неиздадени песни. Ако не завърша нещо, го изтривам.
M: Смяташ ли, че има твърде много музика в света? И ако имаше магически сили, как би направил така, че музиката да е точно толкова, колкото трябва? Откъде идва това „твърде много“ според теб?
Дж: Не, не мисля, че има твърде много. Определено не. Идеята на капитализма е че ако има твърде много от нещо, стойността му пада. И е вярно.
Когато бях дете, ти трябваха хиляди паунда за оборудване, за да направиш запис. Затова имаше по-малко музика, по-малко конкуренция, а тези записи имаха повече стойност.
Хората правеха повече пари от това. Ако направиш добър денс трак тогава, можеше да спечелиш доста. Сега, ако направиш добър денс трак, шансът ти да успееш е един на милион. Но самият факт, че си го създал, е важен. Музиката е дейност, а не продукт. И ако 10 милиона души правят музика и го обичат, това е много по-добре от 400 бели мъже, които забогатяват от нея, нали?
M: Така е. Как всъщност се случи това твое участие като подгряващ изпълнител на турнето? Лично ли те поканиха от The Smile?
Дж: Да, Томи ми писа имейл. Написа, че обича албума ми и ме попита дали бих искал да бъда подгряващ изпълнител. Казах си: „Окей, ще бъде забавно.“ Много харесвам всички негови странични проекти, като Atoms for Peace и соловите му албуми. Аз съм фен, така че е доста приятно да сме на път заедно.
Също така е интересно да слушаш как се развиват и стават по-добри. Не знам дали „по-добри“ е точната дума, защото първият им концерт беше страхотен, но сега те звучат толкова по-плавно и по-уверено. Можеш да чуеш как сетът им еволюира. Да наблюдаваш четирима невероятни музиканти, които преминават от „страхотни“ към „изумителни“, е истинско удоволствие.
M: Подкастът, за който е това интервю, се казва ZVUK, което на български означава „звук“. Последният ми въпрос е: какъв е любимият ти звук?
Дж: Ох, „любим“ е наистина труден въпрос. В известен смисъл бих казал звукова вълна, прекарана през хубав аналогов филтър, е добър избор. Аналогов филтър, който е остър и режещ, но същевременно приятен.
Но също така обожавам звука на кучето ми, когато хърка. Понякога тя лае на сън, и е толкова сладко. А предишното ни куче, когато лаеше насън, звучеше наистина смешно – имаше нещо като „аруруру“, което беше невероятно мило.
***
Джеймс Холдън изгражда своето творчество, съчетавайки технологии, случайност и дълбока лична връзка с процеса. От ранните си дни с Amstrad компютър до модулните синтезатори и уникалните звукови текстури, той не спира да експериментира и да търси нови хоризонти. Джеймс Холдън продължава да вдъхновява и новото поколение артисти, независимо дали разширява границите на електронната музика или споделя своите творчески инструменти със света, както направи с пускането на своя отворен софтуер „benny“ през юли 2024 г. За феновете му това е възможност да се докоснат до музиката и идеите му отблизо. Пътят на Холдън ни напомня, че музиката не е просто нещо, което слушаме – тя е нещо, което живеем и създаваме.